Как ли са се чувствали хората в миналото, когато са виждали как държавата им се проваля? Преди точно 1600 години, след като вижда разрухата, която варварските нашествия носят на Рим, св. Аврелий Августин публикува „За Божия град“ — един от основополагащите трактати на богословието. В двата тома Блаженият подчертава значението на Божията промисъл и нуждата от изкупуване на земните грехове като основен двигател на обществените тегоби — пътят към Небесния град минава през Чистилището на земния. 1240 години след Августин, т.е. преди 360 години, английският поет и общественик Джон Милтън довършва „Изгубеният рай“. Ако св. Августин се обръща към Божията промисъл, то Милтън избира да пречупи ужаса на гражданските войни и деспотичната диктатура през погледа на Дявола. Преди 45 години българският художник и общественик Илия Бешков решава да си води дневник, в който да опише своя поглед към най-мрачните години от историята на България след Освобождението — режимът на Вълко Червенков.
Общото между тримата — Августин, Милтън и Бешков — е, че са орисани да видят колапса на обществото си и да преживеят социалния и духовен катарзис, който този процес носи. Всеки от тях вижда разрухата по свой начин, оправдава я по свой начин, рационализира я по свой начин и я преживява по свой начин.
Днес, 45 години след Бешков, 360 години след Милтън и 1600 години след Августин, аз стоя и гледам провала на моя народ и на моята държава. Вчера, в най-масовия вот от десетилетие насам, българите избраха да дадат цялата изпълнителна и законодателна власт в държавата на човек, който ясно се е заявил като евроскептик, проруски поддръжник и е официално признат, както припомня и колегата Трад, за проект на руските служби.
Проблемът обаче не е Румен Радев, нашият бъдещ министър-председател. Проблемът е в българите. Ако има нещо, което сме научили за тези 1600 години, откакто Августин публикува „Божия град“, то това е, че Бог не е виновен за страданията на хората, грешките на хората и късогледството на хората. Хората са виновни.
Българският народ имаше пълната свобода да избира и осезаемата нужда да поеме отговорност за своето бъдеще и за пореден път, като дете, изоставено от баща си, народът не пожела да поеме тежката отговорност, а реши да си намери бащица, на когото да стовари всичките си проблеми, неволи и болежки и да се надява, че този пастрок ще ги оправи.
Политическата инфантилност на българите, както показаха статистиките, е равномерно разпределена сред възрастовите групи. Явно е, че образователната стратегия на Държавна сигурност след 1990 г. вече е дала плодотворните си резултати. Българският народ вече е, очевидно, политически и исторически неграмотен — както по-възрастните, така и генерация Z. Христо Комарницки и Чавдар Николов не бяха прави — в България това Z за младите явно е същото като руското Z, а не като западното.
Изборите вчера са ясно доказателство, че борбата за обезличаване на демокрацията, която БКП и метастазите ѝ водеха през последните близо 40 години, е успешна. Комунизмът у нас победи за втори път.
Не ме разбирайте погрешно. Румен Радев няма да застане, поне на този етап, начело на тоталитарен режим. То няма и нужда. Когато говоря за победа на комунизма, аз говоря за победа в умовете и сърцата на хората, а не в социално-политическата структура. Вече видях първите призиви на разни „експерти“ и „инфлуенсъри“ как не трябва да демонизираме Радев и как трябва да поемем дълбоко дъх, да броим до 10 и тогава да реагираме. Видях как започнаха леко-полеко да си постилат словом за следващите поне 4 години, нагаждайки се към бъдещата действителност. Фурнаджийски лопати.
Не, уважаеми, не бива да демонизираме Радев. Радев е човек, издигнат от други хора, за да им свърши работата. И той ще я свърши — твърде много пари са инвестирани, твърде отдавна е плетена мрежата, твърде много интереси са замесени. Няма място за случайности, защото ще хвърчат глави. Но Радев не е проблемът, той не е болестта, която изтощава народа ни.
Болестта е апатията и безхаберието, тези стари, стари спътници на българския народ, този най-отвратителен дар на османското владичество, преродени и подсилени в тоталитарния режим и след това грижливо поливани и подхранвани през „Прехода“.
Преходът… ха-ха. В България няма преход. Преход означава да вървиш от точка А към точка Б. Българите се въртят около точка А вече 40 години и сега пак се върнаха при нея.
Ще кажете: БВП расте, икономиката се развива, не си прав. Но знаете ли, че най-бурният период на икономическо развитие на Османската империя, с която сме така неразривно свързани, е бил точно по време на най-големия ѝ социално-политически колапс? Връзката между икономическо развитие и социално-политически провал не е инстантна. Ето, на Орбан му бяха нужни 16 години, за да съсипе унгарската икономика. Да видим колко време ще мине, преди българското БВП да регресира. Да видим колко време ще отнеме, преди ръстът в раждаемостта отново да тръгне надолу. Според мен още след 4 години ще са явни основните тенденции в тази посока. Но, разбира се, Радев няма да ни управлява само 4 години. О, не. Този проект, който се плете вече повече от десетилетие, има много, много по-дългосрочни перспективи.
Някои хора се заблуждават, че не е страшно, защото ако нещо не е наред, ние ще излезем на улицата и ще свалим правителството, както „свалихме“ Желязков ли? Ха! Падането на кабинета „Желязков“ беше част от схемата и тя проработи точно както трябваше. Онези шествия в София и страната не са причината кабинетът „Желязков“ да падне. Причината е в политическите договорки. Създаде се у хората измамното усещане, че няколко хиляди, събрали се на площад за 2–3 часа, 2–3 пъти, ще могат да променят хода на играта. „Глупчовци!“, както възкликва Омир, когато героите му решат, че са надхитрили боговете. Ако искате да разберете какво ще постигнат протестите ви, вижте как многохилядните протести бутнаха Вучич в Сърбия — същия този Вучич, който снощи пръв се е обадил на Радев, за да го поздрави за победата.
Румен Радев няма да слезе от власт с протести, не и с жалкото извинение за народно недоволство, което през последните 20 години се лъжем, че се нарича протест. За да падне Радев с протести, ще трябва да стане януари 1997 г. Но това няма да стане, защото българите няма да протестират така. У този народ вече няма сила и живец да се бори. Този народ се е предал, този народ се е провалил.
Преди време в един подкаст ме попитаха какво бъдеще виждам за българите, но аз не виждам нищо хубаво. Защото за пореден път българите пропиляха своето настояще, а с него и своето бъдеще. Българите явно сме щедър народ — „Боташ“ беше само ордьовърът на онова, което предстои като доене на българската икономика и финанси. Българите явно сме безсмъртен народ — току-що отложихме с поне 10 години старта на евентуални реформи, които трябваше да са се случили преди 40 години. Българите явно сме безкраен народ — насред тоталния демографски колапс, ние си заложихме едно бъдещо икономическо и социално развитие, което не просто няма да подобри демографията, а напротив — ще ускори колапса.
Дори не ми се започва за външната политика и пълното преориентиране към нашата любима зла мащеха Русия. Българската Пепеляшка тепърва ще търка сгурията около камината и ще брои разпилените по пода бобени зърна, докато тайно мечтае да ходи на бала при другите европейци. Желанията обаче свършиха, феята кръстница умря от старост, докато чакаше 40 години Пепеляшка да се сети. Животното, което тегли каляската, се оказа прасе, а не кон, тиквата си остана тиква, а мишките, които си повиквахме с песен, за да ни продължат промяната или да ни демократизират България, се оказаха именно това — мишки.
Приказката свърши, дами и господа, започва трагедията. Седнете удобно и се насладете. В крайна сметка вие сте продуцентите на това сценично фиаско, което предстои — сценаристите и режисьорите успешно ви изиграха да инвестирате в тяхната програма. Сега ще ви вземат парите, докато вие, приковани в залата, наблюдавате пошлата постановка, която ще се разиграва на Голяма сцена през следващите 4 години. А ако сценаристите и режисьорите са талантливи, а те са, следващите парламентарни избори няма да отбележат края на постановката. Те ще са само антрактът.
Да поговорим за История 