Благодаря Ви, д-р Стоянов, че се съгласихте на това интервю. Разкажете ни малко за себе си! На нашите млади читатели, на които тепърва предстои избор на професия, ще им бъде интересно да научат например как Вие избрахте Историята за своя специалност, кога се появи интересът Ви към нея или изборът Ви беше случаен?

Историята винаги е била част от житейския ми път, още откакто бях на 6 и още не можех да чета. Първата книга, която получих като подарък, беше илюстрирано издание на „Илиада“. Заобичах миналото още преди да мога да разбирам написаното вътре. После дойде поредицата „История на България“ на ИК „Златното пате“, която впрочем се издава и до днес. Тези две теми – митовете и легендите от една страна и българската история от друга, начертаха пътя ми към Историята, без сам да го осъзнавам тогава. После дойдоха петте години в Националната гимназия за древни езици и култури, където ни научиха за миналото много повече, отколкото в университета, който послужи не толкова за „откриване“ на историята, колкото за изграждане на подхода към нейното изучаване. Накрая, но на първо място по значение, идва следването ми в Лайденския университет в Нидерландия, където за около година работа научих за писането на история толкова много, че ми е трудно да го опиша – без тази школовка нищо, което написах и изследвах след това, нямаше да е възможно. Успях да си спечеля покана за докторантура и се възползвах. Последваха още четири години къртовски труд, за да се стигне накрая до докторската степен. След това дойде работата като преподавател в НГДЕК – да се върнеш като учител там, където си бил ученик, е необикновено изживяване. Накрая академичната рамка бе завършена с постъпването ми на работа в Българската академия на науките през 2021 г. Така, докато светът се бореше с пандемията, аз взех, че станах напълно професионален историк по всички възможни направления – от изследовател до учител.

Винаги първо е семейството, затова, преди да се впуснем в изминатия път на Вашето формиране като школуван историк, да попитам познавате ли фамилната си история и колко поколения назад?

Заех се да опиша родословното си дърво преди около десет години. Благодарение на неизчерпаемите (тогава) спомени на дядо ми, успяхме да възкресим родовата памет седем поколения преди мен, до началото на XIX век. Наскоро един познат намери в османските регистри документ, потвърждаващ онова, което дядо ми е чул от своя дядо за най-стария известен ни предтеча. Беше много особен и специален момент да видя името на този човек – казва се Велко, живял преди 210 години. Оттогава до днес семейната ни история се разгръща през тези две столетия – предците ми са се сражавали във всички войни за защита на Отечеството – от Сръбско-българската до Втората световна. Същевременно всеки един от тях е имал някакъв различен занаят – това ни е останало неписана традиция и до днес – няма баща и син в семейството ми, които да работят едно и също нещо. Същевременно, нямаме и повторения на имената по права линия назад – всички девет поколения от Велко до моите деца носят имена, различни от тези на предците си. Надявам се децата ми да продължат това разнообразие.

И същият въпрос към Вас, но в качеството Ви на учител по история: Смятате ли за важно и необходимо децата да бъдат поощрявани да изследват родословното си дърво?

Вече четири години преподавам в 7 клас история на България и задължително карам децата като проект през втория срок да създават свое родословно дърво. Някои от тях са го правили, повечето не са. Те са малки – на 13-14 години и нямат представа, слава Богу, колко е страшно, когато останеш най-големият жив роднина и няма кого да питаш за миналото на рода си, за онова, което не знаеш. Да се загуби родовата памет по този начин е много страшно – сякаш, както казва моят приятел и писател Николай Терзийски, едно дърво е било изтръгнато от корените си, една светла нишка в мрака е била прекъсната и е угаснала завинаги. Заради това вярвам, че всеки трябва да се постарае да възкреси миналото на своето семейство дотолкова, доколкото му е възможно. Традициите на рода ни са пъпната връв на душите ни, която ни подхранва и пази в хаоса на заобикалящия ни свят. Аз съм модерен човек с модерни убеждения и не бих се нарекъл консервативен в никой случай, но вярвам, че дори и насред най-либералните принципи родовата история трябва да остане като една здрава котва, която да те пази от теченията на битието.

Завършили сте бакалавърска програма в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специализация по Нова и съвременна история. Навремето, по времето на соца, казано на жаргона на Вашето поколение, Историческият факултет се славеше със своето свободомислие и харизматични преподаватели. Какво заварихте през първата декада на 21-ви век? Припознахте ли някои от Вашите преподаватели за свои учители?

Имам честта да съм учил при някои наистина забележителни специалисти, в някои случаи, както с проф. Георги Бакалов, да хвана последния влак на една отиваща си епоха в българската историография. Престоят ми в Университета беше доста поучителен. Там се научих, че уважението в академичния свят не се получава наготово, а трябва да се заслужи с ум, харизма и себеотрицание – да даваш на своите студенти всичко от себе си и да оставиш на тях да допуснат грешки, да не се възползват от възможностите си с пълна мяра. Този принцип прилагам днес като учител – давам на учениците 100% и оставям те сами да изберат колко от тези 100% да вземат за себе си. Историята не може да се учи насила, нито наизуст. Тя, всъщност, изобщо не може да се учи – трябва да се преживее, за да се разбере и оцени правилно миналото. Но обратно на въпроса Ви – срещнах в Софийския университет някои забележителни хора и някои незначителни хора. И в двата случая беше полезен опит в живота, който после ми помогна, когато сам станах преподавател и учен.

Кое Ви привлече към специализацията по Нова и съвременна история? Съдейки по книгите, които сте написал след това, вероятно Европейската история?

Влечението ми към Новата история, или Ранномодерната, както е по-правилно да се нарича, започна в Х клас покрай уроците за Великите географски открития и религиозните войни. Осъзнах, че това е епохата, в която лежат корените на съвременния свят и осъзнах, че без да познаваш Новото време, не може да разбереш света, в който живеем днес. Обожавам начина, по който Европа започва да взаимодейства със света в тези векове – между XV и XIX. Това е епоха, в която хората сякаш кацат на Марс или на Луната – толкова велики са разстоянията, които изминават – дори не толкова в километри, колкото в културни светлинни години. Да влезеш в обувките на човек, който не е напускал радиуса от 20  километра от родното си село и след това се озовава в Индия или Амазония, е възхитително. Това е като научна фантастика или фентъзи, но в реалния свят. Толкин преди Толкин, Азимов преди Азимов.

А откога датира интересът Ви към военната история? Как се появи идеята още в студентските си години да издавате сп. „Военна история“ и впоследствие да създадете Клуб „Военна история“?

Както казах, първата ми любов бяха образите на Ахил и Хектор в илюстрованата „Илиада“. Когато бях в Нидерландия, научният ми ръководител Йос Хоманс, сам той някога запален любител на военната история, се беше пошегувал, че войната е обект на интерес само за малките момчета. Изглежда съм си останал дете, защото вече съм на 38 и няма изгледи някога да се откажа да се занимавам с военна история. Може би се е променил ъгълът, под който гледам на войната. Със сигурност го няма онова хлапашко прехласване по битките, подвизите и геройствата. Зрелият Александър, за разлика от момчето Сашо, знае, че войната е ужасна, безсмислена и деструктивна. Зрелият Александър се занимава с войната, за да обясни на хората колко е вредна и как трябва да правим всичко възможно, за да не я допускаме, а когато е необходима – да я водим решително и ефективно, така че да приключим оптимално бързо, с максимално спестяване на жертви и ресурси. За да може тези послания да бъдат чути, е необходимо войната да бъде изучена, опозната в детайли и разбрана правилно. Живеем в епоха, в която европейците не са виждали истинска война от 80 години. Случващото се в Украйна отрезви много умове, но дори и тази война остава далечна за средния европеец (и българин), защото е далеч от прага му и той не усеща последиците от военните действия. Това кара хората да неглижират и подценяват войната, да забравят лошото в нея и да я смятат за достойна, дори полезна. Това е ужасно и недопустимо – европейското общество има нужда да бъде възпитано да разпознава реалностите на войната. Именно тези мисли и идеи ме провокираха през 2011 г. заедно с моя състудент Юлиян Недев да създадем Клуб „Военна история“ като една електронна платформа за правилното разбиране и оценяване на военната история и настоящите конфликти.

Със сп. „Военна история“ ли са свързани първите Ви научни разработки? И тъй като тематиката на едно списание от младежките Ви години се превръща във Ваш траен интерес (7 книги за 8 години (!) – 2015–2023 г.) да попитам защо трябва да се изучава военната история. Нейното място не е ли само във военните училища?

Списание „Военна история“ се появи като място, където да се дава глас на популярни статии, посветени на военната история. Идеята беше чрез свободен достъп да се достигне до максимално много читатели. Пускахме го в сайта си, качвахме го като торенти в най-големите тракери. Смея да твърдя, че имаше солидна за времето и нивото си аудитория. За съжаление, няколко пъти триха торент сайтовете оттогава и ми е трудно да ви дам точна статистика, но вероятно около 3000–4000 души четяха всеки брой. В списанието публикуваха както професионалисти, така и студенти. Всичко правехме про боно – нито един лев не е постъпил в джоба ми за 20 броя, нито пък на дизайнера Петьо Георгиев, който работеше на ишлеме, докато следва във Франция. Веднъж ми предложиха чрез анонимен профил в торент сайта „Замунда“ да ми дават пари за списанието, но в замяна да се пускат теми по поръчка – отказах категорично и повече не пробваха. В крайна сметка, нуждата да се гледа семейство, да се работи за пари, а не само за чест и слава, както и все по-сериозното отдалечаване от студентството, доведоха до края на инициативата. От друга страна, без списанието нямаше да получим поканата от издателство „Милениум“, с които започнахме поредицата „История на войните“, от които със състудентите ми Юлиян Недев и Георги Марков написахме първите 10 книги. После ни забелязаха от „Сиела“ – така получих поканата да напиша „Османската експанзия“. Днес вече работя върху десетата си книга. Осъзнавам, че без онези години на труд в полза на обществото днес нямаше да мога да пиша и издавам на печалба и да работя вече 10 години с най-голямото издателство в България. Това послание се надявам да стигне до младите читатели – трябва първо да даваш, за да имаш право после да береш плодовете на труда си.

Но да продължим с обучението Ви: Защо избрахте Лайденския увиверситет, Нидерландия, за да запишете магистратура и докторантура (2012–2017)? У нас редовната докторантура е с 3-годишен срок, който е крайно недостатъчен за написването на дисертационен труд, а в Нидерландия вероятно срокът е по-дълъг? Какво е различното в обучението по история в Лайден? Каква е тяхната методология, техните школи? От едно Ваше интервю става ясно, че за три месеца в Нидерландия сте научили повече как да пишете и създавате история, отколкото за 12 години в училище и 4 години университет в България. Това сериозно ли го твърдите или сте били нещо ядосан на Отечеството и неговото образование в частност?

През 2010 г. със съпругата ми (тогава все още не бяхме женени – б. А. С.) търсехме възможност да заминем да учим в чужбина. И двамата бяхме разочаровани като цяло от годините си в Софийския университет. Както казах по-горе, попаднахме на някои забележителни хора, но и на много незабележителни. Беше точно след кризата от 2008–2009 г. и не вярвах, че има много смисъл да се остава в България. Уменията, които придобихме в Софийския, довършиха „градежа“ от НГДЕК, но не го надхвърлиха, а по-скоро огладиха ръбовете. Исках нещо повече, много повече от това, съпругата ми – също. Избрахме Нидерландия, защото предлагаше комбинацията от достъпни такси и достъпен живот, съчетани с преподаване на английски. Лайденският университет е най-старият в Нидерландия. Създаден е през 1575 г., след като жителите на града успешно го защитават от испанските войски. За проявеното геройство щатхолдер Вилем Орански ги награждава, като построява там първия университет в държавата. Забележете каква награда – представете си първият университет в България да бе създаден през 1888 г., но във Видин, защото градът се е защитил успешно от сърбите през 1885 г. В България обаче не се награждаваме със създаване на академии и университети, поне засега. Културният шок беше голям, борихме се с много пречки и предразсъдъци към „източноевропейците“. В крайна сметка разбрахме, че Нидерландия не е нашето място – сгодихме се там и решихме, че ще градим семейството си у дома, където са нашите близки и приятели. Но за наученото заставам зад думите си – качеството на университетското образование в Лайден беше толкова по-високо в сравнение със Софийския университет, че оценката няма как да е плод на разочарование, особено от един студент, който завърши с почти отлична диплома у нас и никога не е бил порязван или прецакван на изпит в бакалавърската си степен.

Като се започне от докторската Ви дисертация за Руско-турските войни 1695–1739 г., може да се каже, че повечето Ваши книги са посветени на военната история. Оставате верен на научните си пристрастия да се занимавате с историята на империите – Османска, Руска, Хабсбургска и войните, които те водят. Защо именно тя, войната, е неизменната спътница на човечеството? Какво не знаем за войните? Имат ли те положителна страна?

Докато работех върху докторската си дисертация, се сблъсках с трудовете на мнозина наистина забележителни учени, които ме вдъхновиха. Темите за войните на трите империи – Австрия, Русия и Османската, остават и досега по-слабо засегнати в научните среди по света и у нас, и дават възможност или „ниша“, както казваме на академичен жаргон. Това важи особено за България – книгите, които издадох за войните на Хабсбурги с Османлии и за Руско-турските войни, са, на практика, първите по рода си в нашата историография, обобщавайки конфликтите между империите в тяхната хронологична пълнота от XVI до XIX век – не се хваля, казвам го със съжаление. Единственото стойностно изследване на Източния въпрос у нас е написано преди 100 години от Георги Генов. Константин Косев хвърли още светлина върху ролята на Германия, а Иван Първев се разрови в османо-хабсбургските войни през XVIII век, но с това се изчерпва общо взето всичко. Днес идва ново поколение учени – доц. Мария Баръмова изследва нашироко дипломатическите връзки между Хабсбурги и Османци. В тази посока работи и моята съученичка от НГДЕК гл. ас. Анелия Стоянова. Надявам се да се появят и още хора. Темата за Османската империя и нейното развитие е по-добре развита в нашата историография, но и там има много, много работа за вършене. Слава Богу, и там се върши доста, особено през последните години.

Що се касае до войните, трябва да приемем, че те са неделима част от развитието на живота на Земята. Войната е естественото състояние на живите организми на планетата ни. Те воюват постоянно както помежду си, така и със самата планета. Пет пъти земята е заличавала над 90% от живите същества на своята повърхност. Нашето издигане като вид е последица от множество войни – както с дивата природа, така и с останалите видове хора – допреди някакви си 50 000 години хомо сапиенс са били един от поне 4 вида „хора“ на нашата планета. Представете си, ако тях ги имаше днес. Представете си на улицата да се разминавате с друг вид човек – така, както доберман се разминава с немска овчарка. За добро или за зло войната е била едно от основните средства на хомо сапиенс да се превърне в най-страховития хищник на планетата – читателите вероятно знаят, че през 1963 г. в клетката на най-страшен хищник на зоопарка в Бронкс (Ню Йорк) е имало огледало. Днес, когато другите видове не са ни конкуренция, войната остава средство за надпревара помежду ни. Аз съм песимист, че това може да се промени. Имаме нужда от нещо друго, срещу което да се борим, за да спрем да се борим срещу себе си.

Какво се случва с днешния свят, който не е преставал някога да дрънка оръжия (те сегашните оръжия и не дрънкат, направо да ти домилее за Средновековието, когато, както казваше Вера Мутафчиева, „ще ме убие, ако ме стигне“), а пък напоследък и някои демокрации се държат като империи и най-често употребяваната дума е експанзия?

Днешният свят се превръща в света от вчера, ако можем да откраднем това словосъчетание от Стефан Цвайг. Забравили ужасите на истинската война, много народи започнаха да си избират политици, които разсъждават като през XIX век. Това е според мен донякъде реакция на консервативните кръгове към прекалено много, по тяхному, модернизация и глобализация. Същевременно наблюдава се една умора у либералната демокрация, която изкарва на преден план така наречения нео-патримониализъм, за който говори Франсис Фукуяма в няколко свои статии през изминалата година. Явно Средновековието отново идва на мода, поне що се касае до превръщането на държавите в „бащинии“ на техните управляващи, а на народите – в податно население, чието право на глас, движение и себеизявяване се потиска все повече и повече. Нямам представа дали ново крепостничество е възможно, но, съдейки по разни практики тук и там по света, явно да. Въпросът е може ли либерално-демократичният ред да преоткрие себе си и да вдъхнови хората. Настоящият век ще е век на борби и противоречия – човечеството или ще надмогне капана на авторитаризма, или ще затъне в дълбоко блато, в което ще буксува през идните едно-две столетия.

А какво да кажем за войната на виртуалния фронт? Какво да кажем за едно от оръжията ѝ – историята, която се използва като средство за омраза? Как да опазим децата от отровата на омразата, от хибридната война, от яростното противопоставяне между фили и фоби?

Историята се превърна в оръжие на демагогията още през XIX век, когато в епохата на Романтизма миналото послужи като средство за обединяване на народите едни срещу други. Тази въображаема история, родила негативния образ на Средновековието и прекалено бравурния образ на Новото време, създаде една изкривена представа за миналото, която трайно улегна в мисленето на поколенията. ХХ век със своите световни войни и безконтролна пропаганда не разсея тези тенденции, а напротив – ги задълбочи. Наивно е да мислим, че през XXI век това употребяване на историята в демагогията ще спре. Историята за политиката е онова, което е сексът за рекламата – ако си изчерпан откъм идеи как да продадеш продукта си по друг начин, прибягваш до тях. Употребата на историята като средство за манипулиране на хората и настройването им на фили и фоби е признак за политическо безсилие. Това означава, че съответната партия, фракция или идеология няма какво да предложи в бъдещето и поради това се опитва да възкреси едно въображаемо минало, което всъщност никога не е било. Това оплакване на „Изгубения рай“ предшества Милтън с векове. Още Катон Стария се оплаква от пропилените „мос майорум“ – обичаите на древните, мечтаейки за връщане на епохата на „вир бонус“ – истинските мъже, каквито „вече не се раждат“. Вероятно подобни исторически жалейки е имало и преди това в Древен Египет и Шумер. Едва през XVIII век, най-напред в Европа, се появява идеята, че бъдещето е по-добро от миналото, че истинското щастие ни чака по пътя напред. Днес правим обратен завой, много опасен, търсейки пак „Златния век“ като в гръцките митове. Но „Златен век“ няма – миналото никога не е било по-добро или справедливо от настоящето. Страхът от бъдещето е вечен спътник на човечеството – бъдещето е като пълния мрак – знаеш че си там, но не знаеш какво има наоколо. Този страх е свързан и със страха ни от смъртта. Забравяме обаче, че ако все се боим от нея, никога няма да имаме време да живеем истински.

Поздравявам Ви за последната Ви книга „Българите между две катастрофи 1396–1944 г.“. С., 2025, която запълва сериозна празнота и глад за популярно историческо четиво. За нея получихте приза за най-четен автор на научна и научнопопулярна литература на годишните награди на Столична библиотека. Не знам по-голяма награда за един автор от тази, книгата му да изчезва мигновено от рафтовете. Защо написахте книга именно за катастрофите и защо избрахте тези две?

Книгата за историята на българите между падането им под османско владичество и съветско иго се написа сама, докато подготвях допълнителни материали за учениците си от 7 и 9 клас между 2020 и 2024 г. Реших да събера написаното и се оказа, че имам над 350 страници текст. Точно тогава от „Сиела“ ме попитаха дали имам нещо, което може да се издаде бързо. Както казва Толкин, „няма случайни срещи в Средната земя“. Оформих книгата от записки и бележки за 2 месеца, изпълних я с нужните референции и библиография и я нагласих така, че да може да се чете от 9 до 99-годишни, също както „Лего“. Историята трябва да е в ръцете на хората, в умовете и сърцата им. Какъв е смисълът да напишеш история, която да прочетат само 10–20 учени? Да, естествено, че трябва да има много такива книги, но не може да има само такива книги. Уви, у нас да пишеш научно-популярно се смята за унизително за един „академичен деец“. Аз обаче не вярвам в това. В Нидерландия ме научиха, че е дълг на историка да разказва на хората и да доказва пред колегите. Не може да правиш само едното или другото, ако искаш да си истински историк. Затова аз съм си поставил за цел да правя и двете, пък да става каквото ще.

Що се отнася до тези две катастрофи, вярвам, че това са най-пагубните моменти в историята ни, които са ни превърнали в народа, който сме днес, с всичките му негативи и позитиви. Ако не разбираме периода от тези 550 години, няма как да проумеем България, в която живеем днес. А ако искаме да живеем в по-добра България утре, трябва да знаем къде са грешките на вчерашната.

Какво е мястото на художествената литература във формирането на историка? Нямам предвид само, даже най-малко, т. нар. исторически романи.

Художествената литература има огромно значение за развитието на всеки хуманитарист. Необходимостта от четене на художествена литература става очевадна, когато човек седне да пише научен текст. Художествената литература формира изказа на автора, но и въображението му. Без дълбоки езикови познания и необходимата палитра от изразни средства академичният стил става сух, плосък и блудкав. Ясно личи кога ученият използва богатството на своята лексика и кога се опитва да облече във фасада от сложни термини простата си езикова култура. Успоредно с това четенето на художествена литература разширява кръгозора на учения, дава му възможност да погледне миналото от различни перспективи. Нужно е въображение, за да може историкът да преживее и да се вживее в образите, които описва. В този контекст научната фантастика, фентъзито, хорърите и магическият реализъм са ценни помощници в отваряне на ума и сърцето на историка за многообразието на човешките съдби, които трябва да изследваме, описваме и анализираме. Историческата белетристика е, разбира се, sine qua non за историка, особено във формативния период на неговото юношество. Тя буди онзи жив интерес, който придава необходимата искра, която да поддържа жив онзи специфичен огън, който гори у всеки един у нас и ни помага да се борим с огромните сили, които задушават работата на хуманитариста в дигиталната епоха. Откъсването от непрекъснатото четене на извори, архиви и изследвания се оказва едно ревитализиране на учения и неговия ум, без което работата ни в дългосрочен план става невъзможна.

Къде е мястото на популяризацията на историята? Не се ли появиха много хибридни популяризации, в смисъл че авторите си ги броят за научни исторически съчинения, разказани малко по-засукано?

Мястото на хуманитарната наука е сред хората – все пак самото название на нашето научно направление идва от думата за „човек“. Това означава, че историята априори трябва да бъде създавана така, че да бъде достъпна на масовия читател. Глаголът „хисторео“, от който тръгва науката ни, означава всъщност „клюкарствам“ и „разказвам истории“ в най-ранната си форма, така че „историцирането“, ако мога така да го нарека, е изкуството да предаваш на другите интересни и поучителни случки от миналото, които да послужат за разбиране на настоящето и развиване на бъдещето. Това подсказва, че „историк“ е човек, който умее да разказва увлекателно, да грабва въображението на своите читатели и слушатели. От друга страна, превръщането на разказването на реални случки в наука изисква трансформирането на дисциплината в поле, дефинирано с точни рамки, правила, принципи и критерии. Дори в своята научно-популярна версия историята остава наука. Това означава, че всеки разказ трябва да е придружен с необходимата обосновка, изворова база и качествен анализ. Това, че нещо е достъпно, съвсем не означава, че трябва да бъде повърхностно или пошло. Голямата беда в обществото ни е, че хората имат много ниска историческа грамотност и не успяват да отсеят псевдонауката от реалната наука. Митове, легенди и сензации винаги звучат по-комерсиално и по-интригуващо от обичайната историческа истина, но е дефект на обществото, че предпочита да чете неверни „сензации“, вместо да търси качеството и високия стил. Не е работа на историка да пада на нивото на публиката, за да бъде разбран от нея. Работа на публиката е да се опитва да разбере учените и интелектуалците. Същевременно, префърцуненият тон на писане и стремежът за самоцелно себеизтъкване чрез излишно помпозен език е вредната последица от ниското самочувствие и чувството за социална изолация на много учени. Вместо да превърнат словото в прозорец към своите умове, те издигат от думите валове и крепости, с които да се разграничат от обществото в един безсмислен и, всъщност, жалък опит да бъдат интересни и забележими. Намирам подобен подход към науката за пошъл и недопустим за един човек, чиято задача в живота би следвало да бъде просвещаването на другите и издигането им на собственото му ниво.

С днешна дата Вие сте учен от ИИИ на БАН, преподавател в НГДЕК и блогър с популярен подкаст „Да поговорим за история“. Автор на 9 книги. Което ще рече: завиден работохолизъм и подозирам, сила и устойчивост на характера. Да поговорим за преподавателската Ви работа в НГДЕК „Константин Кирил Философ“, която завършвате през 2006 и в която се завръщате отново като учител. Знаем, историята не е любим предмет на сегашните ученици, Вие обаче сте любим учител по история. Как става така? Всяка есен Вие посрещате нов випуск ученици и можете да изведете тенденции. Само на мен ли, като родител, ми се струва, че нещата не са наред в нашето училище: учебниците стават все по-неразбираеми в стремежа си към висока наука, а изискванията към учениците неоправдано завишени? Резултатът, който бие на очи, е демотивирани ученици, изнервени учители, изтощени отличници и отчайваща неграмотност.

Що се касае до стандартите, напротив, аз смятам че са сериозно занижени спрямо това, което беше, когато аз учех или когато предишните поколения са учили – не говоря конкретно за НГДЕК, а за учебната среда в страната като цяло. Причината за това е прекомерната намеса на обществото и по-точно на неспециалистите в него в едни процеси, от които масово хората не разбират. Историята е консервативна наука, а образованието почива на принципи, останали непроменени от Древен Египет. След като 4000 години нещата са вървели така, значи онова, което ни е завещано, почива на добре отъпкани пътеки и изпитани във времето практики. Сигурен съм, че са правени хиляди експерименти с образованието през разните епохи, но, в крайна сметка, до нас достига една устойчива рамка, която трябва да надграждаме, а не да рушим. Децата днес са много умни, талантливи и изобретателни. Те израстват обаче в една непозната за нас дигитализирана среда, която поставя пред тях предизвикателства, за които отминалите поколения нямат ясен отговор. Естествената ни реакция е да започнем да ги жалим и закриляме, но истината е, че ако сме общество на родители-хеликоптери, ще направим много лоша услуга на децата си. Те трябва да се научат да се борят и да ценят победите си, а не да очакват изобилието да е поднесено на тепсия. Огромният недостатък на поколенията Z и Alfa e, че те са свикнали нещата да се случват общо взето лесно и достъпно, което ги кара да се отказват много по-лесно, когато „играта загрубее“. Това е нещо, което трябва да се пречупи у тях и то много преди да излязат от класните стаи и да влязат на работните места. Както казах по повод родовата история – аз съм много либерален човек, но все пак са нужни котви, които да ни пазят, в случай, че теченията станат твърде силни и заплашат да ни отнесат далеч от начертания курс на прогреса. Именно това трябва да направим днес – да се преборим да намерим приложение на старите високи критерии в новата дигитална среда.

А ще се съгласите ли с мен, че училището, а защо не и университетите, освен образователни, имат и възпитателни функции, от които в годините на дългия Преход някак си абдикираха? От друга страна, може и да е за добро, защото, четейки някои от научните публикации, например на Центъра за академични изследвания, човек се пита това ли е критерият за академичност. Не искам да прозвучи грубо, но някак наподобяват на претенциозни икейски сглобки на чужди, механично използвани тези. Важното е да сме на правилната страна на историята. А този филм вече сме го гледали.

Социалната функция на образователните институции е безкрайно важна. Тя изгражда идеите за морал, честност, отборен дух и спортсменство в надпреварата за успехи и победи в живота. В училище се градят най-прекрасните приятелства. Университетът те събира с инакомислещи съмишленици, с които да създавате наука, изкуство и общество. Аз вярвам, че в тези процеси преподавателят трябва да бъде ментор, а не пъдар. Децата трябва да се парят – в това няма проблем. Училището е последната безопасна среда, където работните грешки костват по някоя и друга оценка и нищо повече. Големите грешки трябва да се допускат докато човек учи, а не след това. Именно това е идеята на ученето, в крайна сметка. Важно е обаче и учителите да се учат от учениците си, постоянно. Аз научих всичко за преподаването в класната стая, а не в курса по педагогика. Трактатите и наръчниците са като първия закон на Мърфи за войната – „Всеки план действа, докато не започне истинската битка“. Учителят трябва да е адаптивен, динамичен, да се нагажда към учениците си, да е хамелеон. Няма две еднакви паралелки, няма два еднакви часа. Не бива да се опитваме да преподаваме по калъп – за мен това е равносилно на мозъчна смърт за учител и ученици. Не бива, също така, да очакваме от учениците си да направят нещо, което ние самите не можем или не сме били способни да сторим на техните години. Защо едно 13-годишно хлапе днес да трябва да може нещо, което аз на 13 не съм могъл да правя? Не бива да позволяваме годините да ни отнемат миналото – собствената ни история е безкрайно важна за историята на децата ни и на децата, с които работим.

Изобщо много филми сме гледали за едно кратко време – и за вездесъщия интернационализъм, отречен и заменен от не по-малко вездесъщата глобализация, която за още по-кратко време взе да се пропуква и да се трансформира в регионализация, макар и от нов тип… Филмът за комунистическите ценности, заменен от филма за евроатлантическите такива… Сега никой не говори за атлантически, останаха ни само европейските. Сякаш не съществуват общочовешки ценности. Пропагандата не си поплюва, но не би ли могло поне историците да бъдат по-неподвластни на всеки нов Месия (те май вече са колективни), който, видите ли, имал идея и ако не я прегърнеш тутакси, веднага се обзавеждаш с квалификации, които не е възпитано да бъдат произнесени на глас. Ако махалото не се люшкаше така стремглаво, нямаше ли да възпитаваме по-устойчиви, по-мислещи, по-добри поколения?

Огромен проблем на историците у нас е, че са бедни, що се касае до нивата на средната класа в България (доколкото я има) и в Европа. Това прави учените подвластни на Мамона. Позволявам си да перифразирам Книгата на книгите и да кажа, че няма как да служиш и на Науката, и на Мамона. Политическото украсяване на историците в България създава аномалии в пресъздаването на миналото и тълкуването на бъдещето, които са основни наши задачи. Историкът трябва да избере  – учен ли ще става или политик. Няма как и двете. Средният път е една красива дума, която аз много обичам – общественик. Но ако историкът ще бъде общественик, той трябва да бъде безпристрастен и да чертае диагнозите си от позицията на общественото и национално благо, а не с цветовете на този или онзи партиен интерес. Това е една много опасна еквилибристика, която се удава на малцина. Ако човек се усеща, че започва да залита наляво или надясно от въжето, трябва да прекрати спектакъла и да слезе, защото от тази височина се пада рязко и смъртоносно, що се касае до публичен образ и престиж.

В едно предаване на Darik Вие твърдите, че „историците трябва да казват на хората не това, което искат да чуят, а онова, което трябва да чуят“ и обяснявате, че на много хора това, което трябва да чуят, не им харесва, но това е като диагнозата в болницата – диагнозата винаги води до лечение и поправяне. На практика обаче прекалено често се оказва, че не става дума за историческа истина, а за най-евтина пропаганда, но във всички случаи народът е обявен за прост, неграмотен и невеж. Дори когато нещата станат очевадни, споменатият народ не получава поне едно „Пролетарии от всички страни, извинявайте!“ Въпросът ми е: Верни ли са историците на историческата истина или според случая?

Трябва да бъдат. Историята може да не е точна наука, но е наука за истината. Смисълът на историята е да разкаже истината на хората за миналото, за да може тази истина да им посочи пътя към по-доброто бъдеще. Ако я няма истината, пътят ще се загуби, ще кривнем по грешните пътеки, ще срещнем вълци, а да се надяваме, че ловец ще ни измъкне от търбуха им, е наивно. Добруването на обществото е продукт на самото общество. Оправянето отвън винаги се свързва с негативната, биологична конотация на този глагол. Ако загубим пътя, ще трябва сами да се вадим от търбуха на вълка. Много народи в историята са останали там, забравени.

Знам, че всяко поколение пише своята история и така трябва да бъде. Но трябва ли да се държи така, сякаш светът започва от него. Питам Вас, защото ми се струва, че сте приели историята не като занаят, а за своя мисия.

Всяко поколение има правото да разкаже историята от висотата на своето настояще. Историята, също както обществото, морала и законите, е въпрос на въображение и перспектива. Ако предходните поколения са завещали на бъдните правилните ценности, то „старите“ не би следвало да се боят от оценките на „младите“. За съжаление обаче, у нас старите съзнават, че до голяма степен са се провалили в тази задача и затова се страхуват каква версия на миналото могат да разкажат младите.

Човекът е рационално животно, социално също така. Младите не са по-глупави, нито по-малко интуитивни. Всеки е бил на 10, 20 или 30 и е виждал света по начин, по който няма как да го види на 40, 50 или 60. Трябва да вярваме, че новите поколения ще се поучат от грешките ни. Трябва да ги напътстваме, но не и да пишем сюжетите на техния живот. Ако им покажем как да изписват буквите на историята, те ще съградят велики епоси, които може и да засенчат написаното от нас. Аз поне се надявам да стане така. Надявам се, че всеки мой ученик ще ме надмине във всяко едно отношение и че един ден аз ще се гордея, че съм бил учител на Е., В., М. или А., а не те да трябва да се гордеят, че са били мои ученици.

И накрая да задам въпроса, който отправям към всички гости на нашето „Списание Път“. То се издава във връзка с похода, който ежегодно провеждаме – „По стъпките на четата на Таньо войвода“ и с конкурсите за есе и рисунка на историческа тема. Вие като учен историк, преподавател и популяризатор на българската история как смятате, тази културно-образователна форма подходяща ли е за възпитанието на съвременния млад човек?

Когато преподавах на 11 клас историята на Древния свят им казах, че няма как да разбереш Александър, ако не застанеш с ума си пред портите на Вавилон. Влизането в обувките на героите от миналото е единственият сигурен начин да се изучи историята. Да извървиш пътя, да посетиш локациите, да почувстваш местата, на които историята се е случвала, е незаменимо и незабравимо. Организирането на исторически походи е безценен начин за човека да се свърже с миналото и природата и да се почувства част от нещо голямо и значимо. България предлага пространство за много исторически походи – на римски легиони, на български войски, на чети, на монаситаксидиоти, на търговци и учени. Таньо войвода е една от онези личности, които, уви, остават в периферията на историята, засенчени от герои не по-героични, но по-комерсиални. Вярвам, че паметта на хора като Таньо войвода трябва да се почита именно така – чрез извървяване на стъпките на неговите юнаци и чрез преживяването на подвизите и саможертвата му.