Когато разглеждаме случващото се в Иран и възможната намеса на САЩ и Великобритания, не бива да забравяме, че този конфликт, макар и наследник на трупащото се напрежение между Тел Авив и Техеран, си остава част и от по-широката картина на конфронтацията между САЩ и Китай. Да се мисли за Израело-иранската война като прокси конфликт е доста затормозяващо, предвид аурата за могъщество, която и двете страни поддържат в Близкия Изток, но за съжаление на Нетаняху и Хаменей, дори държави като техните се оказват фигури в ръцете на големите играчи.

През последните десет години Китай бавно и търпеливо гради своето влияние в Иран. Поредица от инфраструктурни проекти се съчетаха с придобиване на различни военни технологии и преориентирането на значителна част от добива на ирански нефт и газ към китайския пазар. От 2010 до сега износът на нефт към Пекин се е увеличил 4 пъти. Природния газ достига увеличение с два пъти от 2010 до 2022. Близо шест пъти се е увеличил броят на иранските студенти, учещи в Китай – от 1400 през 2017 на 7 780.

Иран е важен възел за разгръщането на китайската енергийна и търговска мрежа в Азия и установяването на морски и сухопътни коридори към Европа. Пристанището Бандар Абас, което контролира подстъпите към Персийския залив през Ормузкия пролив, се разглежда от Китай като ключов сегмент от техния “перлен наниз” – мрежа от дълбоководни портове, която опасва индийския океан от Малайзия до бреговете на Кения и служи за трансфер на китайски стоки и бизнес интереси в цялата акватория.

Съвсем логично, определяйки Китай като свой основен враг, Доналд Тръмп и правителството му търсят начин за подкопаване на китайските икономически и стратегически интереси по всеки достъпен начин. Сблъсъкът между Израел и Иран дава този отличен повод. САЩ насърчиха Тел Авив да ликвидира иранските васали в Газа и Ливан, за да блокират досега на Иран със Средиземно море. Същевременно, действията на Израел, пряко или не, бяха координирани с офанзивата на сирийската опозиция срещу режима на Асад, което ликвидира още един ирански бастион в Леванта. Ирак явно застана на страната на САЩ срещу Иран, разрешавайки въздушното му пространство да се ползва от Израел за удари срещу Техеран. С това опитът за създаване на Шиитски коридор към Средиземноморието се провали напълно, един препъникамък и за китайските интереси в региона. Сега САЩ решиха да вдигнат мизата и заплашват с директна елиминация на иранския режим. Това е сериозен удар и за Съглашението на авторитаризма, доказвайки че липсата на единен договор между Русия, Китай, Северна Корея и Иран, ще позволи на изградените от САЩ ясно дефинирани съюзи, да рушат авторитарния лагер парче по парче.

Рухване на иранския режим ще е нов тежък удар за Русия. Иран изнасяше балистични ракети и дронове “Шахед”, които позволиха на Москва да води агресивна кампания срещу Зеленски. Вчерашната поредна, дивашка атака срещу жилищни комплекси в Киев може да се тълкува и като отчаян ход на Путин, който добре знае, че скоро може да не е способен да разчита на изобилие от дронове и балистични ракети, с които да тероризира украинците. Въпреки бомбастичните заплахи за крах на Украйна, шумно промоцираната от руските тролове лятна офанзива на Русия продължава да пълзи с досегашната скорост на охльов, оставяйки след себе си мазната диря на руската окупационна политика. Падането на Иран неминуемо ще забави още повече това темпо на настъпление.

През изминалите пет години, авторитаризмите бяха във възход и много политици по света побързаха да им се подмазват, в това число и повечето български управленци. През последните осем месеца обаче, Западът отвърна на удара с агресивни действия и решителни мерки в отбраната. Рухването на иранското домино няма да събори цялата конструкция, но то ясно доказва пределите на авторитарните възможности. Същевременно, рушейки съюзите между диктаторите, САЩ и съюзниците им по региони имат шанса да отслабят още елементи на Авторитарната Антанта. Логичната следваща цел при евентуален успех в Иран, ще бъде преобръщане на фронта в Украйна.

Ако анализът ви е бил полезен, може да ме подкрепите в Пейтриън – patreon.com/AleksandarStoyanov

Макар и породени от сходни социални и политически течения и проблеми, тоталитарните режими в Европа предлагат палитра от различни подходи към установяването на партията-държава. Тези нюанси на бетонното сиво варират в зависимост от икономическото и културното наследство, което съответния режим се опитва да асимилира и употреби. Онова, което обединява трите лица на тоталитаризма, е стремежа към тотален информационен контрол, дирижиране на икономическото развитие и манипулиране на вътрешния и външния свят на индивида. Терор, манипулации, лъжи и омраза към другия се оказват основните инструменти на партията-държава за налагане на своето кредо сред масите. В тази отровна среда, нациите загниват и деградират поколение след поколение. Тоталитаризмите оставят у тях белези, които няколко поколения се борят да заличат.

Цялата статия ТУК

В края на XIX и началото на XX век, Европа преминава през процес на бурно социално и политическо развитие, който се ускорява от избухването на Първата световна война. Огромните жертви, икономическия колапс и социалните брожения, породени от войната, само засилват вече започналите разделения в политическото мислене на социалистическите и консервативните кръгове. Нищетата, гнева и разочарованието пораждат радикализация на политическите движения и довеждат на бял свят един нов модел на държавно и обществено устройство – тоталитаризма. По своята същност, този модел се явява върховно изражение на стремежа към централизиране на властта в ръцете на дадена общност, обезличаване на индивида за сметка на обществото, издигане на държавата в култ и превръщането на политическата идеология в заместител на традиционните, религиозни догми.
Всеки един от тоталитарните режими е породен от специфичните социо-политически реалности на държавата, в която възниква. Това предопределя и разликите в прилагането на тоталитарния модел, както и в начина, по който партията-държава се отнася към стопанския живот на съответното общество. Що се отнася до налагането на абсолютен контрол върху информацията, културата и свободата на словото, както и по отношение смазването на всяка опозиция, между тоталитарните режими трудно се откриват съществени разлики.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ ТУК

Всичко това означава, че когато се прави анализ на модела „Тръмп“, изследователи и наблюдатели следва да се абстрахират от повърхностни препратки към политически феномени от периода 1920-1950 г. и трябва да търсят корените на налагащия се модел в САЩ доста по-назад във времето. Това ще спести множество недоразумения и погрешни предвиждания и трактовки по отношение на онова, което се случва в момента, както и на онова, което предстои да стане през идните четири години. За да обобщим – Доналд Тръмп се явява лице на една нова вълна в американската политика, която има много стари, пред-индустриални корени. Тази вълна е породена и ускорявана от чувството за непълноценност на американците и тяхното разочарование от несправедливото, по тяхно мнение, третиране на Щатите от останалия свят. Същевременно, изгубени във вихъра на глобализацията, мнозина американци се връщат инстинктивно към по-стари и добре утвърдени социо-политически модели. Парадоксалното е, че самата САЩ е създадена именно като опозиция и отрицание на патримониализма на Стария режим В този контекст, случващото се в САЩ е своего рода революционно – държавата, създадена да унищожава кралете и деспотите, е на път да потърси отговора на своите множество проблеми в издигането на собствен деспот. Този деспот няма да дойде сам. Както всеки патримониален модел, позицията на вожда зависи от клиентската мрежа, която го поддържа начело. Тази социо-политическа симбиоза ще работи до тогава, до когато достатъчна част от американското общество вярва, че получава в замяна на своя глас и подкрепа всички онези блага и възможности, които според тях вчерашният свят им отнема.

Цялата статия е достъпна ТУК

Преди три месеца, благодарение на Последователите в Пейтриън, на бял свят се появи една много важна за мен статия, посветена на прелюдията на битката при Клокотница (1230 г.) Озаглавих я „Няколко бележки върху Клокотнишката кампания“. Днес тази статия намери място в най-новия брой на престижното научно списание на Исторически факултет на Софийски Университет -Анамнеза (Anamnesis.info).

Искам да благодаря лично на всички тези хора, които се престрашиха директно да подкрепят работата на историка и да покажат, че в България има хора, за които интелектуалният труд не е на ишлеме. Изброявам ги в реда, в който са се включили със своята подкрепа:

Светослав Василев, Йордан Добрев, Васил Ангелов, Бурдажиев, Д. Панева, Ивайло Йосифов, Александър Деянски, Калин Василев, Петър Петров, Ева Хаджийска, Петър, Боряна Костуркова, Ангел Янев, Владимир Мичев, Руслан Трад, Митко Митев, Елена Савова, John Smith, Ростислав Русев, Тео Господинов, Атанас Каринков, Никола Станков, Стефан, Емил Стефанов, Дилян Георгиев, Николай Коев, Даниел Гочев, Деян Петров, Петьо, Калоян Богев, Ася Конова, Ник Белчев, Цветовмир, Георги Георгиев, Иван Кънчев, Николай Цветанов, Страхил Карапчански, Павел Петров, Ивайло Велев, Кирил Вучков, Станимир Динев, Боян Иванов, Георги Георгиев, Лъчезар Бошнаков, Васил Ангелов, Александър Карагеоргиев, Пламен Гаров, Иван Цолов, Иван Димитров, Георги Мънгов, Стоян, Владимир Петров, Couatl, Анета Йотова, Стоян Георгиев, Асен Секулов, Алекс, Александра Димитрова, Свет. Петров, Илиян Маджаров, Павката, Димитър, Слав Захариев, Петко Камберов, Богомил Коларов, Атанас Александров, Тодор Ненков, Кристиян Бонев, StanLee, Димитри, Станимир Стоев, Александър Димчев, Кало, Огнян Желязков, Иво Христов.

Благодаря ви и Весели празници!