През последната седмица стана ясно, че Русия прехвърля цяла дивизия севернокорейски войски на своя територия, с цел да ги разположи в Курска област, където окончателно да бъде ликвидиран украинския „клин“, оформен преди около 3 месеца след изненадваща атака на ВСУ.

Прехвърлянето на корейци на фронта показва няколко важни неща. Първо – Русия очевидно започва да изчерпва своя военен капацитет що се отнася до осигуряване на наемници и доброволци от собственото си население. Москва вече понесе сериозни загуби – поне 600 000 убити и ранени (вероятно 1:5) и се сблъсква с пасивната съпротива на населението да се включи в редиците на широко прокламираната като патриотичен дълг „специална военна операция“. Напрежението в някои от републиките на РФ, както и сериозния ръст в обещаните премии за нови войници – по над 55 000$ на човек, показват, че правителството има сериозни затруднения с мотивирането на населението. Същевременно, спадовете в доверието към правителството, които „Левада“ отчитат в своите допитвания, е ясен сигнал, че Путин няма да посмее да включи масово наборници във фронтовите части. Въпреки това има сигнали за постоянно вербуване на срочнослужещи, които дори без подписан договор да бъдат пращани на фронта срещу обещание за изплащане на суми и покриване на други семейни дългове.

Вторият сигнал е, че Москва разширява своята система за ангажиране на контрактори и наемници, които да изпълняват задачите, които традиционно се изпълняват от редовните въоръжени сили на дадена държава. Не бива да се лъжем, че корейските войски в Русия са нещо друго освен наемници. практиката за отдаване на собствена войска като наемна за чужда държава може да се проследи до XVII век в Германия. Саксонския електорат, Хесен и Хановер са били държави, прочути с това че отпускат контингенти по 12-17 000 души в служба на Великите сили, които са готови да жертват чужда кръв за своята кауза. Практиката се запазва до ден днешен и това, което Русия прави не е нито необичайно, нито сензационно. Впрочем Зеленски предложи същото преди около седмица, заявявайки, че Украйна може да започне да изнася опитни войници за мисии на НАТО в случай че бъде приета в Алианса и войната с Русия приключи успешно. КНДР, която страда от хронична липса на ресурси и пари, с готовност може да отдаде своя човешки ресурс срещу траншове от Москва. С оглед драматичните увеличения на военния бюджет за следващите години и ръста на БВП на база военна индустрия и износ на ресурси за Китай и Индия, Русия може, на този етап, по-лесно да си позволи да жертва чужди синове, отколкото своите собствени, тъй като парите са на по-лесно разположение за Путин, отколкото готовността на поданиците му.

Третият сигнал е, че планът на ВСУ да откъсне значителни руски сили от Донецк за закърпване на ситуацията в Курск се провали. В момента руските войски нанасят постоянни, макар и малки по мащаб, поражения на украинците, които отстъпват и в Курск, и в Донецк. Прехвърлянето на корейски войски допълва вече обичайната практика за използване на чуждестранни „волентири“ започната с чеченци, сирийци и наемници от Африка. Нищо чудно някой ден да видим и други приятели на Русия да провождат свои контингенти така, както и Хитлер разчита на чужденци за войната със СССР. Редно е тук да отчетем, че Украйна също се възползва максимално от притока на чуждестранни доброволци, което отразява собствените й проблеми с мобилизацията на местното население. При всяко положение, Русия намери начин да закърпи фронта в Курск без да обявява допълнителна мобилизация на срочнослужещи и без да отслабва значително натиска си в Донецк. Още веднъж се доказва една болезнено позната истина, която Запада, уви, не е усвоил – колкото по-дълго воюват държави от калибъра на САЩ, Китай и Русия, толкова по-силни стават те спрямо своите противници, тъй като индустрията им постоянно ускорява своите обороти, земите им остават като цяло незасегнати, а враговете им мъчно могат да им противопоставят необходимите ресурси за толкова продължително време.

На фона на тези събития, Г7 отпуска заем от 50 000 000 000$ на Украйна, но това сляпо наливане на пари не може да компенсира липсата на категорични политически решения спрямо войната, както и на все по-трудното мобилизиране на обществена подкрепа в държавите, притиснати между Запада и Изтока – Украйна, Молдова, Грузия, Армения. Вижда се напоследък, че руската пропаганда дава богат урожай не само в тези държави, но и в страни-членки на ЕС – Унгария, България, Словакия. Изборите в Грузия и България тази неделя и случващото се в Молдова, би следвало да пращат ясни сигнали към Запада, че Европа и САЩ трябва сериозно да преразгледат реториката и подхода си към пост-съветското пространство.

През март 1230 г. войските на Йоан Асен II (1218-1241) постигат един от най-значителните успехи в цялата военна история на България. След като са атакувани от силите на Теодор Комнин в района на крепостта Клокотница, българските войски успяват да разгромят противника, да го обкръжат и да наложат на епирците безусловна капитулация. В  резултат от победата, България удвоява своите територии и само в рамките на няколко месеца се издига като водеща сила на Балканите.

Славата на тази бляскава победа се дължи не на последно място и на схващането, че България е била нападната изненадващо от Епирската държава, а малочислената й армия е трябвало да реагира в последния момент, сражавайки се при неравно съотношение на силите. Според разпространената по учебници, филми и медии версия, Йоан Асен II набучил на копието си мирния договор, който бил подписал с епирците, за да повдигне морала на своите войски. След победата, в знак на човещина и великодушие, българският владетел помилвал пленената епирска войска и задържал в плен само аристократите и първенците.

Всичко това звучи чудесно, подредено и опаковано подходящо в цветовете на националната митология. Има обаче един голям проблем – събитията вероятно не са се разиграли точно по начина, по който сме свикнали да ни бъдат представяни. Без съмнение основната част от традиционната история е вярна – епирците атакуват българите, Йоан Асен ги побеждава, пленява ги и освобождава повечето, след което завладява Тракия и Македония. Проблемът всъщност е в частта, в която българите са неочаквана жертва на чуждата агресия. Един по-внимателен поглед върху начина, по който се водят войните през Средновековието подсказва, че такъв внезапен ход на Теодор Комнин трябва да е провокиран от действията на Йоан Асен преди битката. Какви може да са били тези ходове и как България е провокирала епирците е основната тема, с която ще се занимае настоящата статия.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ Е ДОСТЪПНА ПРЕЗ ПЕЙТРИЪН ТУК

Конфликтът между българите и Източната римска империя е вероятно най-продължителното противопоставяне на две общества в историята на Европа. Първите сблъсъци между двете страни започват още докато българите не са образували своя държава в края на V и началото на VI век. С известни прекъсвания, борбите между българи и ромеи продължават чак до 1366 г., когато с помощта на савойския флот Византия успява да си върне крепостите в Бургаския залив, които Светослав Тертер им отнема след битката при Скафида през 1304 г. След това конфликтът между двете държави е прекъснат от разразилата се османска експанзия, която, в крайна сметка, слага край и на двете балкански империи. През този дълъг двубой, продължил сумарно около 850 години, българите на няколко пъти застрашават опасно самото присъствие на Източната римска империя на Балканите. Въпреки това, Византия винаги оцелява и успява до голяма степен да си възвърне отнетите територии, излизайки винаги едни гърди напред в схватката. Защо и как империята на василевсите успява да спре и прекърши българския устрем е въпрос, който е често болезнен за крехката национална гордост на българите, но чийто отговор си струва да разберем и осмислим.

За да дадем изчерпателен отговор на така поставения въпрос, следва да сравним България и Източната римска империя по няколко основни показателя, на база на които да преценим кои са силните и слабите им страни и да оценим коя от тях има преимущество в различните сфери. В рамките на няколко последователни текста ще разгледаме главните характеристики, по които сравняваме двете сили.

Първият от поредица текстове, посветен на човешкият ресурс на България и Източната римска империя, може да прочетете ТУК

Втората част на статията може да прочетете ТУК

Третата част на статията може да прочетете ТУК

Четвъртата, финална част на статията може да прочетете ТУК

Западът започна да бие отбой по отношение на украинската кауза. Държавните лидери все така говорят за непоклатимата си решителност да доведат нещата до край. Обществените нагласи обаче, отразени в разнообразни статии и коментари, рисуват съвсем различна картина от това, което Байдън, Стармър, Шолц и Макрон се опитват да продават на широката аудитория. Европа, пишат журналистите, е уморена от войната в Украйна и липсата на ясна перспектива за успех. Вкопчени в предстоящата президентска надпревара, американците също извръщат глава в друга посока. Случващото се в Ливан, което някои анализатори определят като начален етап на Третата ливанска война допълнително отвлича фокуса от бойните полета в Украйна – динамиката на събитията в Близкия Изток е далеч по-сериозна, докато фронтовете в Украйна сякаш тъпчат на едно място. Същевременно, на хоризонта се задава нова икономическа криза, за която по-предвидливите хора в бизнеса вече вземат предпазни мерки. В нашата малка родина, емоциите около разпада на ДПС и предстоящите поредни, предсрочни избори отдавна изтикаха украинския въпрос на дъното на новинарския поток. На фона на всички тези значими процеси, няма как да не си зададем въпроса – „Струва ли си Украйна?“

Има още →

Тридесет години след края на Студената война историята, противно на тогавашните прогнози на Франсис Фукуяма, все още не е завършила. Нещо повече, тя започва да прави обратен завой. Когато през 1991 г. СССР се разпада и заплахата от ядрена война е избегната, човечеството се настройва за бъдещата епоха на постоянен възход и просперитет. Днес, 33 години по-късно, планетата е обхваната от войни, кризи, икономическо буксуване и пореден сблъсък на цивилизациите. Вместо прогнозирания еднополюсен модел, доминиран от победителя в Студената война – САЩ, днешният свят представлява многополюсна система от противоречия, надежди и страхове. В тази система, либералната демокрация, която обещаваше траен и постоянен просперитет, сякаш се проваля. Вместо да се потърси решение за нейните болежки и недостатъци, все по-голяма част от човечеството се обръща към един позагубил чара си социо-политически феномен – национализмът. За да разберем каква е причината тази идеология да е така привлекателна за днешните хора и до къде може да ни доведе нейното следване, редно е да се запитаме най-напред от къде е тръгнала тази концепция и кои са причините за първоначалния й възход от края на XIX и началото на XX век….

Цялата статия може да прочетете ТУК

„България на три морета“ е фраза, която отдавна се е превърнала в клише що се отнася до изразяването на национална гордост и носталгия по отминалото величие. Мечтата за грамадната балканска империя, която се простирала от Адриатика до Черно море и от Карпатите до Егейско море отдавна владее въображението на поколения българи. На страна от патриотичният патос обаче, е важно да си даваме ясна сметка за това каква роля всъщност са играели моретата за средновековна България, защо е бил важен излаза на тях и за какво всъщност се е използвал този излаз от нашите стари царе.

Няма съмнение, че през Средните Векове, България се издига като една от най-големите по площ държави в Европа. Част от тази периодична експанзия е и добиването на излаз на съседните морета – Черно, Егейско и Адриатическо. Въпросът е колко дълго всъщност продължава ефективният контрол на българите над съответните крайбрежни зони? Същевременно, редно е да дефинираме и какво означава да имаш излаз на море през Средновековието – какви са ползите и предизвикателствата.

Отговорите на тези въпроси може да прочетете в статията „Средновековна България и нейните три морета„.

Сред привържениците на СССР у нас отдавна битува схващането, че Съветския съюз е спасител и закрилник на България по време на Втората световна война. От няколко разсекретени документа на външните министерства на САЩ, Великобритания и СССР става ясно, че в позицията на „Бащата на народите“ по отношение на бъдещето на България след края на войната няма нищо позитивно и обещаващо:

Из писмо на американския шарж д‘афер Търстън до Държавния секретар, 5 януари, 1942 г.

„….след това посланикът (на Великобритания сър Стафърд Крипс – б.а.) изрази мнение, което се надява да предам на вашето внимание, а именно че ситуацията, осветена от срещата в Москва (между Антъни Идън и Йосиф Сталин през декември 1941 г. – б.а.) следва да се разреши моментално. Той се бои, че в противен случай, ако между съюзниците на бъде установена пълна координация, Съветите могат да предприемат самостоятелни простъпки, така че да уредят следвоенния ред в своя полза, като например по въпросите за Съветско-Полската граница или териториалните отстъпки, които България да направи на Турция. Подобен развой ще навреди сериозно на военните усилия на Великобритания и САЩ, особено що се отнася до включването на СССР във войната в Пасифика. Съветите могат да задържат включването си в конфликта до тогава, докато исканията им в Европа не бъдат изпълнени…“

Из обобщен доклад на А. Идън до Военния кабинет след посещението му в Москва, 17 януари 1942 г.

„При първата си среща с г-н Сталин, той изложи с известни детайли своето виждане за следвоенните граници на Европа и по-специално за съдбата на Германия. Той предлага възстановяването на Австрия като независима държава, откъсването на Рейнланд от Прусия под формата на независима държава или протекторат и евентуално създаване на независима Бавария. Той предлага Източна Прусия да бъде прехвърлена на Полша, а Судетите да бъдат върнати на Чехословакия. Той смята че Югославия трябва да бъде възстановена и уголемена чрез териториални компенсации от Италия. Сталин посочва, че Албания трябва да бъде възстановена като независима държава, а Додеканезите да бъдат предадени на Турция, с възможност за корекции на границата по островите, съобразно интересите на Гърция. Турция също така може да получи някои области от България и територии в Северна Сирия…Що се касае до специфичните интереси на Съветския съюз, Сталин смята че границата в Източна Европа трябва да се възстанови към вида си от преди нахлуването 9на Германия – б.а.), включвайки Балтийските републики, частите от Финландия и Бесарабия. Линията „Кързън“ следва да служи като основа за съветско-полската граница, а Румъния следва да предостави на СССР военни бази, в замяна на териториални компенсации за сметка на бившите й територии, окупирани в момента от Унгария… г-н Сталин посочи, че сключването на какъв да е договор между Великобритания и СССР ще бъде възможно само след като Великобритания безусловно признае Съветските граници в Балтийските републики и Финландия от вида им през 1941 г. (преди войната с Германия – б.а.)“

Из „Запись беседы Председателя Совета Народных Комиссаров СССР И.В.Сталина с министром иностранных дел Великобритании А.Иденом. 16 декабря 1941 г. // АП РФ. ф. 45, оп. 1, д. 279, л. 5-21.“

„За спазване на обявения неутралитет, Турция може да получи Додеканезите, населените с турци райони на България южно от Бургас, както и, евентуално, някакви територии в Сирия. Полезно ще е на Турция да се предадат няколко острова в Егейско море, контролиращи достъпа до ключовото им пристанище Измир. На това Идън заявява, че населението на Додеканезите е преобладаващо гръцко, а на други острови е основно турско, което създава необходимост от внимателно регулиране на въпроса. На тази бележка Сталин отвръща, че откъсването на Бургаска област от България се явява наказание за поведението на България по време на войната. България следва да загуби територии и по югославската си граница. Според Сталин, на България й е достатъчно да разполага с едно морско пристанище, визирайки Варна…“

Така изложените документи не оставят никакво съмнение, че в началото на Втората световна война позицията на Сталин към България е подчертано негативна. Промяната в съветската позиция, която се наблюдава в периода 1944-1947 г. е свързана преди всичко с установяване на про-съветското управление на Отечествения фронт и новите реалности на следвоенния ред, в които за СССР става ясно, че нито Турция, нито Гърция ще попаднат в съветската сфера на влияние. Търканията между Сталин и Тито несъмнено влияят на отказа на Сталин да компенсира Югославия за сметка на България чрез отнемане на територии по западната българска граница.

На пръв поглед този въпрос би трябвало да ви звучи нелепо. Как така защо!? След 5 години като учител и близо 15 като активен разпространител на история сред обществото, смея да твърдя, че въпросът всъщност е съвсем резонен. Ако зададете на произволен ученик въпроса „Каква е ползата от ученето на историята?“, най-доброто на което може да се надявате, е да ви каже „За да не повтаряме грешките от миналото“. За съжаление този клиширан отговор не върши работа, а причината за това е, че Историята не е наука за грешките на хората в миналото. Тя е наука за правилните решения, рационалните избори и последиците от тяхното отсъствие. Самата идея да убеждаваме младите поколения че трябва да учат история през концепцията за „негативното минало, което не бива да повтаряме“ е дълбоко несъстоятелна. Новите поколения не обичат и не възприемат негативните примери, а позитивните. И така, защо трябва да учим история в училище – версия XXI век:

Има още →