На 9.9.2024 г. се навършват 80 години от Третата национална катастрофа. Смея да твърдя че тя е и най-страшната от трите, тъй като последиците от първата са преодолени за 2 години, от Втората – за 20, а за Третата вероятно и 200 няма да ни стигнат.

Резултатите от 9-ти септември са съизмерими единствено с унищожаването на Търновското царство в периода 1393-1395 г – двете години от септември 44-та до септември 1946 г. са сходни по разрухата, причинена от окупацията на чуждите войски, хилядите избити първенци и интелектуалци, поруганите храмове, избитите свещеници, хората отвличани от домовете им.

Има още →

Борис III, цар на българите, наричан от някои Обединител, е една от най-противоречивите личности в новата българска история. Той е вероятно единствената фигура, към която нито един българин не проявява безразличие. Мнозина го харесват, мнозина го заклеймяват, но никой не е безразличен. Именно тази му популярност е многократно използвана, за да се изфабрикуват фрази, които уж бил казал, оценки, които уж бил дал и позции, които уж защитавал. Христоматиен пример за подобни исторически фалшификации е статията в списание Time от началото на 1941 г., посветена на Борис и България. Поради изключително ограничения достъп до нея, мнозина си позволяват погрешно и фриволно да интерпретират нейното съдържание. И така, какво всъщност се казва в статията?

Текстът започва с едно удачно, политическо сравнение между Нидерландия от 1940 г. и България от 1941 г. През 1940 г., отбелязва изданието, нацистите си поставят за цел да се разправят с основните Съюзнически армии, които тогава се намират във Франция. През 1941 г., посочва Time, основните съюзнически армии се намират в Източното Средиземноморие – гърците в Албания, а британците и „анзаците“ – в Либия. За да стигнат до Съюзниците, германците трябва да минат през България и Югославия. И така, заключава авторът на статията, България и Югославия се намират в ситуация, в каквато година по-рано са поставени Белгия и Нидерландия. Има още →

Преди да преминем към същността на статията, бих искал да обясня защо заглавието дублира името на популярна книга на прочут историк. Истината е проста – защото в България, единственият начин да „продаваш” историята е като я превърнеш в сензация. Божидар Димитров добре беше осъзнал тази формула и именно поради тази причина той беше (приживе) и все още е най-популярният историк в България. Защото за едно общество, смазано от социалната среда, оставено без реален политически избор и обезверено от съвремието си, няма нищо по-лесно от това, да възприема една фалшифицирана историческа „истина”.

А сега по темата. България притежава една от най-богатите, славни и трагични „истории” в Европа. Ние, българите, имаме безброй поводи да се гордеем с миналото на народа си – истински, неподправени поводи. Въпреки това, от десетилетия насам, е модерно да се гордеем не с тях, а с разни изфантазирани, поукрасени епизоди, чиято реална стойност съвсем не съответства на влаганата емоция. Следващите редове ще се опитат да развенчаят някои от историческите химери, които тегнат над народопсихологията на съвременния българин.

Има още →

Постъпва на служба в Кралския флот на 13 години, а на 19 вече претърпява първото си корабокрушение – от 350 души екипаж, край бурните брегове на нос Добра Надежда оцеляват само той и още 41 души, след като щормът блъска кораба им в скали и рифове в продължение на няколко часа.
Две години по-късно, вече с чин лейтенант, Несбит превзема, начело на едва 30 души, датски линеен кораб по време на прочутата битка при Копенхаген (1801г.). През 1803 г., след като преди това е отстранен от служба заради дръзко поведение към висшестоящ офицер, Несбит се завръща като доброволец и заминава за Хаити. Там участва в блокадата на две френски крепости. При опит за пробиване на британската блокада, един френски кораб се разбива в скали край брега. Уилоуби достига до кораба, поема командването му, спасява 900-членния екипаж и дори успява да подкара кораба и да го върне обратно към острова.
Година по-късно, Несбит командва предна артилерийска позиция по време на обсадата на холандския форт Пискадеро на о. Кюрасао. За да насърчи хората си, притиснати от вражеските батареи, Несбит слага маса и стол пред своята позиция и обядва там всеки ден по време на бомбардировките. Не е улучен нито веднъж, а единственият път, в който друг офицер сяда на мястото му, човекът бива пометен от гюле, което унищожава и масата. Освен начело на батареите, Уилоуби се прочува и по време на щурма на Пискадера, който води лично. В края на кампанията на Кюрасао и изтеглянето на британския контингент, Несбит получава честта да е последният войник, качил се на палубите.
През 1810 г., Несбит участва в битката при Големия пристан на о. Мавриций. Корабът му Нереида е повреден и пленен, а самият Уилоуби е тежко ранен. Французите го отнасят в лазарета, където британския офицер е лекуван легло до легло с командира на френската ескадра – адмирал Ги Виктор Дюпри.
След като се възстановява, Уилоуби се завръща в Англия. Там, лекарска колегия прави инспекция (нещо като ТЕЛК – б.а.) на понесените рани и с оглед загубеното ляво око и другите му рани – „равни по стойност на загуба на крайник“, му отпуска пенсия в размер 300 лири, коригирана през 1815 г. на 500 лири.
Несбит обаче не седи мирно и заминава за Русия. Там се записва в руската армия по време на похода на Великата армия на Наполеон. Сражава се в редиците с чин полковник и е раняван многократно в боеве с французите. По време на битката при Лайпциг, едната му ръка е раздробена от гюле. За проявената храброст в последствие е награден с пожизнена пенсия от император Александър I.
През 1818 г., Уилоуби се връща на служба в британския флот, а през 1825 г. е посветен в рицарство от крал Джордж IV. Любопитното е, че той е посвещаван в рицарство два пъти, тъй като през 1832г., крал Уилям IV, с когото са близки приятели, повторно извършва церемонията.
Умира през 1849 г. В годишния регистър на загиналите офицери е записано: „Той бе раняван от гюле 11 пъти, 3 пъти от шрапнели, има порезни рани на всеки свой крайник, нанасяни със саби и томахавки, лицето му бе обезобразено при експлозия на барутен погреб, загуби и окото си, част от врата и челюстта, а при Лайпциг гюле раздроби едната му ръка. “ С оглед на многобройните си наранявания, често е наричан „Неразрушимия“.