В края на VIII и началото на IX век, България преминава през период на важно социални, политически и културни трансформации, който я превръща от полу-уседнала степна конфедерация в стабилен политически фактор в Югоизточна Европа. Тази реформа се осъществява при управлението на владетелите Крум и Омуртаг в периода 800-830 г. и поставя началото на българската културно-политическа идентичност през Средните векове.

Реформата съвсем не е самоцелна или вдъхновена от момента приумица на владетелите, а е отговор на тежка криза, която заплашва самото съществуване на българската държава по поречието на р. Дунав. Промените, които Крум и Омуртаг извършват са колкото продукт на собственото им, иновативно мислене, толкова и на заемки и влияния от съседни държави. Същевременно, те се явяват естествено продължение на опитите на българските владетели преди тях да се справят с предизвикателствата на епохата.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

През 1939 г. светът е хвърлен в най-кървавият конфликт в своята история – Втората световна война. Бойните действия скоро обхващат цяла Европа, а след това и Северна Африка и Далечния Изток. Отвъд Океана, САЩ наблюдава с тревога как Германия и Япония разгромяват Великобритания и Франция под мълчаливия взор на СССР. Макар политиците във Вашингтон да се опитват да избегнат директната намеса във войната, за президента Рузвелт е повече от ясно, че след като 20 години по-рано са принудени да нарушат своята „златна изолация“, Щатите ще трябва отново да се включат в борбата за прекрояване на световния ред. Атаката на японците срещу Пърл Харбър и последвалите операции във Филипините са изненадващи, но не и неочаквани. В началото на декември 1941 г., САЩ влизат официално в конфликта, след като месеци наред преди това вече са снабдявали Великобритания и СССР с военни доставки.

Оказва се обаче, че политиците във Вашингтон не са единствените, които очакват неизбежната война. Веднага след официалното включване на САЩ в конфликта, една корпорация излиза на преден план с дръзко предложение, което смайва със своя мащаб, рисковете, които компанията е склонна да поеме и търсенето, което нейния продукт несъмнено ще предизвика по фронтовете, където се сражават американски войници. Името на компанията е „Кока Кола“.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Когато стане дума за война, първата асоциация на хората са кървави сражения, експлозии, разруха и прояви на безпримерен героизъм. Войната е едновременно най-славното и страховито занимание на човешкия вид – отричана като абсолютно зло, но прилагана като абсолютна необходимост. Когато говорим за войната, ние сме свикнали да я възприемаме като строго организиран от държавата процес, в който цивилното население е обект на външно влияние и играе по-скоро пасивна роля в развоя на военните действия. В действителност обаче, през дългата история на човешките конфликти, цивилното население се оказва също толкова важен елемент от организацията и фактическото осъществяване на походи и кампании, колкото са и действащите армии.

Още от началото на писаната история, войната е начинание, което мобилизира и обединява цялото общество. Идеята е добре обобщена от Иван Вазов в стихотворението му „Левски“ – И всякоя възраст, класа, пол, занятье/ зимаше участье в това предприятье;/ богатий с парите, сиромахът с трудът,/ момите с иглата, учений с умът…[1] Причината войните да изпъкват сред останалите е, че рискуват своя живот и са онези, които „си цапат ръцете“ с най-тежката част от военното дело. Това съвсем не значи че са единствените, чийто труд е от значение. Факт е обаче, че с течение на времето, войните обграждат своята каста с митове, легенди и аура на величие, което започва да ги отличава от цивилните.

За това спомагат и постоянно нарастващите привилегии, които трупа войнското съсловие, докато накрая бойците не се превръщат в аристократи – хора със синя кръв, издигнати над обикновените простосмъртни. Приблизително от V в. пр. Хр. насетне, поне що се отнася до европейската цивилизация, войните започват да хвърлят дебела сянка над останалите слоеве на обществото когато става дума за водене на войни. Скрити в тази сянка, усилията на хиляди цивилни да нахранят, облекат, екипират, снаряжат, превозят, лекуват и обгрижват войниците, остават в забравените дебри на човешката история.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

---

[1] Иван Вазов, Левски – взето от https://chitanka.info/text/3849-levski

Съгласно дефиницията на тълковния речник, инфлуенсър е човек, който влияе или променя поведението на останалите.[1] Добавка към тази дефиниция е, че инфлуенсърите са хора, чийто действия са свързани с генерирането на интерес и монетаризирането на този интерес в полза на определен продукт.[2] Свикнали сме да разсъждаваме за инфлуенсърите като хора, тясно обвързани със социалните мрежи, чиято популярност се гради върху използването на различни форми на модерните технологии за своеобразна дифузия на популярния образ под формата на видеа, картини, снимки, текстове, емотикони, подвижни образи и т.н.[3] Подобни хора обикновено имат десетки хиляди, а понякога и милиони последователи и определят модата, мисленето и вкусовете им посредством собствения си опит и пример. Как обаче се вписва тази дефиниция с историята на България и кой всъщност е първия инфлуенсър в родното ни минало?

За да дадем изчерпателен отговор на този въпрос, първо трябва да очертаем критериите, в които следва да се впише въпросната личност. Какво ще разбираме под инфлуенсър и как ще оразмерим мащабите на съвремието с измеренията на миналото? На първо време си струва да отговорим на въпроса „Съществували ли са социални мрежи преди съвремието ни?“ Отговорът на този въпрос е тясно обвързан с развитието на хуманитарните науки през последните 30 години. Теорията на мрежовите взаимовръзки е основополагаща за изследване на културната и политическа история на Европа и Света през призмата на новите теории на глобализацията и стремежа към деколонизиране на историята.[4] В този контекст, през последните години се появиха различни изследвания, които разглеждат общественото развитие като мрежово взаимодействие на индивиди, групи и общества, нации, държави и връзките, които свързват тези различни нива на социална интеракция.[5] Възприемайки тези нови теории, е съвсем лесно да се посочи, че социалните мрежи не са така тясно обвързани с технологиите, както е днес, но въпреки това са съществували, макар и с доста по-нисък интензитет и обхват от хора. Средствата за комуникиране на мислите, чувствата и интересите между индивидите в тези мрежи са били много по-ограничени, но са съществували, макар и на значително по-бавни обороти.[6] Формите на пряко познанство са оформяли гръбнака на доиндустриалната мрежова комуникация. Казано на съвременен език, „списъкът с приятели“ се е изчерпвал преди всичко с хората, с които човек е общувал пряко и е поддържал някаква форма на пряка комуникационна връзка – семейна, роднинска, икономическа, политическа или културна. Наличието на социални мрежи в пред-индустриалната епоха е ясно доказателство, че в тях са съществували всички базови елементи, присъщи и на съвременните социални мрежи, в това число и инфлуенсърите…

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

АКО НЕ ЖЕЛАЕТЕ ДА СЕ АБОНИРАТЕ, МОЖЕ ДА ЗАКУПИТЕ СТАТИЯТА КАТО САМОСТОЯТЕЛЕН ПРОДУКТ ТУК

---

[1] https://dictionary.cambridge.org/dictionary/english/influencer

[2] https://www.merriam-webster.com/dictionary/influencer

[3] https://www.collinsdictionary.com/dictionary/english/influencer

[4] Деколонизирането на историята представлява процес на преобръщане на перспективата в историческите изследвания от изследването на големите империи, към изучаването на техните съставни части и подчинени народи.

[5] Виж например Benzell, S., Cook, K., A Network of Thrones: Kinship and Conflict in Europe 1495-1918 – https://ide.mit.edu/wp-content/uploads/2018/05/Network-of-Thrones-Benzell-and-Cooke-5-19-2018.pdf ; Davison, K. (2019) Early modern social networks: antecedents, opportunities, and challenges. American Historical Review, 124 (2). pp. 456-482. ISSN 0002-8762 https://doi.org/10.1093/ahr/rhz253 ; https://jhnr.net/ – Journal of Historical Network Research – журнал, посветен изцяло на проучването на различните типове социални връзки в историята.

[6] Виж например Hyde J, Rospocher M, Raymond J, Ryan Y, Salmi H, Schäfer-Griebel A. Communicating the News in Early Modern Europe. Cambridge University Press; 2023.

През последната седмица стана ясно, че Русия прехвърля цяла дивизия севернокорейски войски на своя територия, с цел да ги разположи в Курска област, където окончателно да бъде ликвидиран украинския „клин“, оформен преди около 3 месеца след изненадваща атака на ВСУ.

Прехвърлянето на корейци на фронта показва няколко важни неща. Първо – Русия очевидно започва да изчерпва своя военен капацитет що се отнася до осигуряване на наемници и доброволци от собственото си население. Москва вече понесе сериозни загуби – поне 600 000 убити и ранени (вероятно 1:5) и се сблъсква с пасивната съпротива на населението да се включи в редиците на широко прокламираната като патриотичен дълг „специална военна операция“. Напрежението в някои от републиките на РФ, както и сериозния ръст в обещаните премии за нови войници – по над 55 000$ на човек, показват, че правителството има сериозни затруднения с мотивирането на населението. Същевременно, спадовете в доверието към правителството, които „Левада“ отчитат в своите допитвания, е ясен сигнал, че Путин няма да посмее да включи масово наборници във фронтовите части. Въпреки това има сигнали за постоянно вербуване на срочнослужещи, които дори без подписан договор да бъдат пращани на фронта срещу обещание за изплащане на суми и покриване на други семейни дългове.

Вторият сигнал е, че Москва разширява своята система за ангажиране на контрактори и наемници, които да изпълняват задачите, които традиционно се изпълняват от редовните въоръжени сили на дадена държава. Не бива да се лъжем, че корейските войски в Русия са нещо друго освен наемници. практиката за отдаване на собствена войска като наемна за чужда държава може да се проследи до XVII век в Германия. Саксонския електорат, Хесен и Хановер са били държави, прочути с това че отпускат контингенти по 12-17 000 души в служба на Великите сили, които са готови да жертват чужда кръв за своята кауза. Практиката се запазва до ден днешен и това, което Русия прави не е нито необичайно, нито сензационно. Впрочем Зеленски предложи същото преди около седмица, заявявайки, че Украйна може да започне да изнася опитни войници за мисии на НАТО в случай че бъде приета в Алианса и войната с Русия приключи успешно. КНДР, която страда от хронична липса на ресурси и пари, с готовност може да отдаде своя човешки ресурс срещу траншове от Москва. С оглед драматичните увеличения на военния бюджет за следващите години и ръста на БВП на база военна индустрия и износ на ресурси за Китай и Индия, Русия може, на този етап, по-лесно да си позволи да жертва чужди синове, отколкото своите собствени, тъй като парите са на по-лесно разположение за Путин, отколкото готовността на поданиците му.

Третият сигнал е, че планът на ВСУ да откъсне значителни руски сили от Донецк за закърпване на ситуацията в Курск се провали. В момента руските войски нанасят постоянни, макар и малки по мащаб, поражения на украинците, които отстъпват и в Курск, и в Донецк. Прехвърлянето на корейски войски допълва вече обичайната практика за използване на чуждестранни „волентири“ започната с чеченци, сирийци и наемници от Африка. Нищо чудно някой ден да видим и други приятели на Русия да провождат свои контингенти така, както и Хитлер разчита на чужденци за войната със СССР. Редно е тук да отчетем, че Украйна също се възползва максимално от притока на чуждестранни доброволци, което отразява собствените й проблеми с мобилизацията на местното население. При всяко положение, Русия намери начин да закърпи фронта в Курск без да обявява допълнителна мобилизация на срочнослужещи и без да отслабва значително натиска си в Донецк. Още веднъж се доказва една болезнено позната истина, която Запада, уви, не е усвоил – колкото по-дълго воюват държави от калибъра на САЩ, Китай и Русия, толкова по-силни стават те спрямо своите противници, тъй като индустрията им постоянно ускорява своите обороти, земите им остават като цяло незасегнати, а враговете им мъчно могат да им противопоставят необходимите ресурси за толкова продължително време.

На фона на тези събития, Г7 отпуска заем от 50 000 000 000$ на Украйна, но това сляпо наливане на пари не може да компенсира липсата на категорични политически решения спрямо войната, както и на все по-трудното мобилизиране на обществена подкрепа в държавите, притиснати между Запада и Изтока – Украйна, Молдова, Грузия, Армения. Вижда се напоследък, че руската пропаганда дава богат урожай не само в тези държави, но и в страни-членки на ЕС – Унгария, България, Словакия. Изборите в Грузия и България тази неделя и случващото се в Молдова, би следвало да пращат ясни сигнали към Запада, че Европа и САЩ трябва сериозно да преразгледат реториката и подхода си към пост-съветското пространство.

През март 1230 г. войските на Йоан Асен II (1218-1241) постигат един от най-значителните успехи в цялата военна история на България. След като са атакувани от силите на Теодор Комнин в района на крепостта Клокотница, българските войски успяват да разгромят противника, да го обкръжат и да наложат на епирците безусловна капитулация. В  резултат от победата, България удвоява своите територии и само в рамките на няколко месеца се издига като водеща сила на Балканите.

Славата на тази бляскава победа се дължи не на последно място и на схващането, че България е била нападната изненадващо от Епирската държава, а малочислената й армия е трябвало да реагира в последния момент, сражавайки се при неравно съотношение на силите. Според разпространената по учебници, филми и медии версия, Йоан Асен II набучил на копието си мирния договор, който бил подписал с епирците, за да повдигне морала на своите войски. След победата, в знак на човещина и великодушие, българският владетел помилвал пленената епирска войска и задържал в плен само аристократите и първенците.

Всичко това звучи чудесно, подредено и опаковано подходящо в цветовете на националната митология. Има обаче един голям проблем – събитията вероятно не са се разиграли точно по начина, по който сме свикнали да ни бъдат представяни. Без съмнение основната част от традиционната история е вярна – епирците атакуват българите, Йоан Асен ги побеждава, пленява ги и освобождава повечето, след което завладява Тракия и Македония. Проблемът всъщност е в частта, в която българите са неочаквана жертва на чуждата агресия. Един по-внимателен поглед върху начина, по който се водят войните през Средновековието подсказва, че такъв внезапен ход на Теодор Комнин трябва да е провокиран от действията на Йоан Асен преди битката. Какви може да са били тези ходове и как България е провокирала епирците е основната тема, с която ще се занимае настоящата статия.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ Е ДОСТЪПНА ПРЕЗ ПЕЙТРИЪН ТУК