На деветия ден от деветия месец излиза деветата книга на Александър Стоянов. По този повод ще публикувам тук отговор на 9 въпроса, свързани със създаването „Българите между две катастрофи“ и разни други, свързани теми, които хората често ми задават по разни поводи:

Q: От къде дойде идеята за издаване на книгата?

A: В началото на настоящата година Миро Александров от „Сиела“ се обърна към мен с идеята за издаване на по-научнопопулярна книга, свързана с историята. Обсъдихме няколко варианта, някой от които може види бял свят по-нататък. Обсъдихме разни опции и стигнахме до заключение, че книгата трябва да бъде едновременно информативна, но и лесна за четене. Издателите искаха и по-кратки срокове за предаване на ръкописа, така че трябваше да се види коя идея можеше да се реализира най-бързо. Сред нещата, които обмислях се появи и идеята за „Българите между две катастрофи“ – как да разкажем накратко вероятно най-важните пет века и половина в историята ни.

Q: Как стана написването на книгата?

A: Както вече казах, трябваше да е в кратки срокове. Именно заради това аз предложих нещо по-нестандартно. В продължение на 4 години бях разписвал различни теми за учениците в Националната гимназия за древни езици и култури. Идеята на тези теми беше да улесни ученето на разните периоди от българската история и да надгражда материала, достъпен в учебниците. Когато седнах да прегледам тези файлове и ги събрах на едно място, се оказа, че около 300 страници суров текст са вече налични. Именно този готов обем ме провокира да предложа идеята за „кратка история на българите“ на Сиела. Те я обсъдиха и одобриха. След това седнах, редактирах текстовете и дописах онези части, които липсваха като теми. Включих свързващите уводни и заключителни параграфи и накрая voilà – получиха се настоящите 380 страници текст. Общо взето отне около два месеца работа, но ако сметнем постепенното натрупване на материали, срокът става четири години.

Q: Защо „Българите между две катастрофи“?

A: Заглавието дойде накрая. Стоях пред файла с подредения текст, прехвърлях нагоре-надолу и се чудех какво заглавие ще продава такава книга. Трябва да отбележим, че българският книжен пазар има немалко исторически изследвания за историята ни. Заглавието трябваше да е нещо, което да отличава книгата от останалите, да дразни ума и сетивата на публиката – без значение дали в позитивен или негативен аспект. Няма нищо по-лошо от едно скучно заглавие. В крайна сметка се замислих върху тезата си, на която, мисля, аз съм пионер – че събитията от 9.9.1944 г. са Третата национална катастрофа. Мислейки си за Третата се зачудих за Първата и осъзнах, че не загубите на Балканските войни или Първата световна война са толкова пагубни, колкото идването на Комунизма. От друга страна, огромна част от негативите, които комунизма ни носи, са започнали под друга форма при османското владичество – апатията, идеята за държавата като враг, ескапизма и готованството. Мислейки върху това, се убедих, че ако има две национални катастрофи, които са оформили съвременния българин, това несъмнено са падането на земите ни под османска власт и рухването на българската държавност под напора на СССР. Така че книгата е кръстена на двете реални национални катастрофи в нашата история.

Q: Книгата започва с посвещението „На моите ученици, заради които е написана“. Кои са тези ученици?

A: Както вече стана дума, книгата започна да се пише още през 2021 г. Докато бяхме в пандемия и локдаун, с тогавашния 9-ти клас (43 випуск на НГДЕК) през втория срок учехме историята на света след падането на Константинопол. Тъй като, поради специфичната програма на училището, няма учебници за 9 клас, аз започнах да разписвам темите сам. Изпращах им ги на файлове, седмица след седмица. Така се родиха темите за Османската империя, османската експанзия, светът през XVIII и XIX век. Сега тези ученици са студенти Втори курс, но книгата продължава да е посветена и на тях. След това, през 2023 г., ми повериха да водя основните часове на 7 клас. Седми клас си имат учебник, но понеже аз съм от онези досадни учители, които очакват нещо повече, седнах и започнах да пиша теми за учениците, с които да допълвам информацията от учебника и да се опитам по-разказвателно да обясня едни сложни, но важни процеси. Днес тези ученици са 9 клас, неколцина все още учат в НГДЕК, но повечето се пръснаха из другите елитни гимназии на столицата. Тази книга остава посветена най-вече на техния випуск, заради които бяха написани и осмислени голяма част от темите, изложени в книгата. Любопитното е, че тези два випуска си приличаха толкова много един с друг. Явно има нещо вдъхновяващо да се срещнеш с деца, които притежават умове, чийто вселенски мащаби са надминавани само от мащабите на техния специфичен, тийнейджърски подход към живота.

Q: С какво тази книга ще е по-различна от другите книги, писани по темите, които засягаш?

А: Колкото и нескромно да звучи, имам претенцията да съм българският историк с най-достъпен стил на писане, който се възприема най-лесно от широката публика у нас. Именно и с тази цел се реших да превърна училищните теми в историческа книга. В крайна сметка никой пълнолетен гражданин, който не се занимава професионално с история, не е длъжен да я разбира по-ясно, отколкото един гимназист. Историята за обществено ползване трябва да се разказва на едно по-ежедневно, незатормозяващо ниво. Високият академичен стил е нещо хубаво, когато пишеш статии за достижения в науката. Когато пишеш за средния Пешо, Гошо и Иван (или както казват англичаните Tom, Dick & Harry), книгата трябва да е написана достъпно, стегнато и на един език, който насърчава ума към размисъл, но не го претоварва с помпозни фрази, термини на латински и изречения от по 6-8 реда. Така че стилът, стегнато поднесената информация, безпристрастната оценка, незатормозена от излишна патриотарщина и патос, както и интегрирането на основните достижения на нашата историография, са предимствата на моето скромно томче.

Q: Какво представляват картите вътре?

A: Картите в книгата са авторски – т.е. мои. Някои от тях не съществуват никъде другаде, като например разпределението на диоцезите на ортодоксалните църкви през XVIII век на Балканите. Постарал съм се да са ясни, простички и лесно разбираеми. Личният ми фаворит е „Сфери на влияние на Великите сили на Балканите през XIX век“. Мисля че само върху нея може да се напише някоя аналитична статия по темата „Какво искат Великите сили от нашите земи“. Всъщност тази последната карта се появи на бял свят заради една статия, написана за Пейтриън. Редовните читатели там ще разпознаят текста, който също е интегриран в „Българите между две катастрофи„.

Q: Семейство, работа в училище, работа в БАН, статии в Пейтриън, постоянно поддържане на профили в социалните мрежи… Как смогваш?

A: Основна заслуга всичко да се получава има съпругата ми, Деси, която освен собствената си кариера, изнася на гръб между 80 и 90% от семейните ангажименти, което ми дава възможност да се опитам да посрещна останалите предизвикателства. Честно казано, без нея нямаше как да стане. Децата ми също са огромен стимул. За разлика от баща ми, който е пожарникар и е спасявал човешки животи десетилетия наред, и дядовците ми, които сред металургични и механични заводи, са работили от зори до здрач, за да изградят с пот и кански усилия благополучието на нашия род, или прадядовците ми, които са се били за обединението на България, аз, историкът, се чувствам като човек, който не е дал достатъчно или не е съградил достатъчно. Често се шегувам, че историците са на кяр, понеже никой не ги търси за услуги, тъй като занаятът им не лепи плочки, не сменя мивки и не оправя коли. Няма и кой знае колко пари в нашата работа, та и за даване на заеми не става. Но на фона на това искам да знам, че съм направил всичко възможно с кариерата си, за да може някой ден, когато се обърна назад и видя „царете от миналото които ни гледат от звездите“ (по Цар Лъв), да зная, че и аз съм бил, евентуално, герой за децата си, така, както моят баща и моите дядовци са герои за мен.

Q: Как ти звучи фразата „историк-инфлуенсър“?

A: По смисъла на термина „инфлуенсър“ всеки историк би следвало да се стреми да бъде такъв. Нашата работа е да разказваме за истината, да я разпространяваме, защитаваме и преподаваме на другите. Историята е наука за истината. В свят на неистина и апатия, нашата работа е двойно по-важна. Без истински историци и тяхното влияние, диктатори и тирани ще пренаписват сюжета на миналото, за да пасва на техните собствени, апокалиптични сценарии. Честно казано, не ми се нрави идеята да се сравнявам с младежи, размахващи дрехи и лозунги или снимащи всяка секунда от живота си, за да им се обърне внимание, но ако това е нужно, за да може младите поколения да научат истината за миналото, то тогава и историците ще трябва да станат инфлуенсъри. Но нашето инфлуенсърство, по модела на високата култура, трябва да възпитава вкусовете на обществото, а не да се нагажда според комерсиалните търсения на хората. Хората не са виновни, че търсят простоватото и лесното във всичко – животът е твърде кратък и тежък, за да бъдеш експерт в много области. Работата на експертите е едновременно да опростят информацията, но да го сторят без да се губи висотата на културата, която трябва да се вижда във всяка една информация.

Q: Ще раздаваш ли автографи на „Алея на книгата“?

A: Да, на 12 септември от 18:00 ч. на щан №20, но трябва да призная, че въпреки изминалото десетилетие на издаване на книги, цялата тази работа с автографите ми е много странна. Автографите са за писатели, художници, музиканти и звезди. Аз съм просто един учен, който пише книги, в които да разказва максимално лесно трудните неща от миналото. Толкова. Няма нищо звездно или вълшебно в това. Да раздаваш автографи звучи като да се вземаш на сериозно, а аз не обичам да се вземам на сериозно. Въпреки това осъзнавам, че за хората тези неща са важни, правят притежаването на дадена книга по-специално, а и е добър повод да видиш на живо автора без излишни помпозности и стените, които виртуалното пространство издига между нас. Така че заповядайте другия петък!