Америка не може да си позволи излишни рискове, нито да се въвлече в нова безсрочна война, подобна на афганистанската. За Тръмп ще бъде по-изгодно да „напазарува“ местните действащи режими, отколкото да се опитва да ги променя със сила. От тази перспектива акцията срещу Мадуро изглеждаше като проява на „тоягата“, преди САЩ да размахат и моркова пред политическите елити в Каракас.

Посланието беше отправено към всички лидери в Карибския басейн. Тръмп заяви ясно: „тепърва ще си говорим за Куба“ и „президентът на Колумбия да си пази гъза“.

По-голямото послание беше отправено към Москва и Пекин: „Дръжте си ръцете далеч от нашата зона на комфорт.“ Тръмп размаха пръст и на Иран: „Ако използвате насилие срещу протестиращите, ще ви бомбардираме отново.“ Общата идея е ясна – това, че САЩ се стремят да не започват нови войни никъде, съвсем не означава, че ако бъдат настъпени по пръстите, няма да започнат да раздават шамари подред.

За Тръмп е от особена важност да изглежда като алфа мъжкар в очите на своите гласоподаватели, а и на света като цяло. В своето тщеславие Доналд не може да допусне, че образът му в историята ще остане този на политик-клоун. Напротив – той ще държи да бъде запомнен като некоронования крал на Америка, който е изгонил враговете от границите ѝ, завладял е нови земи и ресурси и е направил „САЩ отново велика“.

Дали което и да е от тези негови желания ще се сбъдне, е въпрос, на който следващите 24 месеца ще дадат ясен отговор.

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ТУК

Войната която виждаме все повече напомня на сблъсък от играта Red Alert 2, където комунистическата фракция разчиташе на масата и ниската цена, докато Запада се осланяше на високо технологични, но изключително скъпи оръжия. Към момента няма никакви индикации че високото качество побеждава високото количество. Ако Запада иска Украйна да победи и Русия да бъде сломена, единственият изход е да се ангажира много по-сериозно и отдадено с военните действия.

Цялата статия ТУК

Решението на Тръмп да удари Иран изпрати важно послание до целия свят – САЩ все още са шампионът в свръхтежка категория. Фактът че нито Русия, нито Китай посмяха да оспорят американската намеса или да действат директно срещу САЩ показва, че нито в Москва, нито в Пекин нямат желание или готовност за директна конфронтация с американците. Вместо това, както и през последните години, двете авторитарни съюзници ще продължат да подкопават американските съглашения с атаки в тил и по фланговете, ронейки парче по парче от ръбовете на американския глобален модел. Успехи не липсват, при това както в Африка, така и в Европа. Съдбата на Иран може да послужи за бъдещ пример както „за“ запазването на американската хегемония, така и „против“ нея…

Цялата статия през линка

Русия и Иран подписаха споразумение за осигуряване на взаимопомощ в областта на отбраната със срок от 20 години. Спогодбата ще добави нови щрихи към постоянния обмен на военна технология от последните години. Иран ще търси вариант за по-бързо възстановяване на своите военни активи чрез придобиване на руско оръжие. С оглед недостига на техника от страна на Москва в отделни сектори, това може да се окаже по-скоро споразумение на хартия. Въпреки това, Русия започна нов етап от развитието на своя ВПК, особено по отношение производството на балистични ракети и дронове. Неясен остава и обема китайска технология, която захранва и Иран, и Русия.

Оформянето на Авторитарен блок между Русия, Китай, Иран и Северна Корея през последните години, беше определено от американски наблюдатели като създаване на “Съглашение на противниците”, отнасяйки дипломатическите процеси днес към периода на създаване на Антантата в края на XIX и началото на ХХ век. Подобно на Антантата, Авторитарното Съглашение не представлява единен съюз с ясно определени общи ангажименти, а по-скоро е сложна мрежа от взаимосвързани, индивидуални спогодби, които не са лишени от вътрешни противоречия. Консолидирането на това съглашение е естествен, дългосрочен процес, който се ускори от войната в Украйна, гражданската война в Сирия и подновения сблъсък между Израел и иранската Ос на съпротивата.

Докато взаимоотношенията вътре в авторитарния лагер напомнят Антантата, външнополитическите им действия приближават коалицията на диктатурите към подхода на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия). Изхождайки от по-слаба стартова позиция, Тройният съюз, превърнал се след това в Централните сили след отпадането на Италия и присъединяването на Османската империя и България, се стреми да деконструира съществуващия глобален политически модел и да отслаби опонентите си чрез подкопаване на техните съюзи и икономически проекти. Дипломатическите игри на Австро-Унгария в края на XIX век съвпадат с машинациите на руската външна политика днес. Разбиването на Балканския съюз през 1913 г. е сходно с опитите на Русия да подкопае ЕС чрез своите териториални претенции и използването на “пети колони” от националисти и демагози. Същевременно, превъоръжаването на Китай буди ясни препратки към превъоръжаването на Германия след 1890 г. и стремежът към изместване на първата морска сила – тогава Великобритания, а днес – САЩ.

Всичко това показва, че съвремието ни не е просто повторение на историята, чийто характер от гледна точка на физиката не е цикличен, а по-скоро представлява поредица от вълни с близка, но все пак различна честота. В този смисъл, между отделните точки на отделните исторически вълни следва да се търсят сходства, които да ни помогнат да предскажем поведението на обществата на едно макро историческо ниво. При все това, всяка нова вълна запазва своите специфични характеристики, които ни задължават да не използваме фиксирани модели и шаблони, а да търсим една перманентно еволюираща система от геополитически уравнения, чийто стойности са сходни, но не и еднакви.

Изхождайки от това, опитът за предвиждане на възможен световен конфликт чрез абсолютизиране на историческата парадигма на периода 1914-1944 г. би било погрешно и опасно. Съглашението на авторитаризмите безспорно носи много от белезите на тоталитарните режими след 1920 г., но също така и на империите от Бел епок. Това са два свързани, но и противоречащи си модела, които, виждаме, днешните вождове се опитват да споят в едно. Тази монархо-тоталитарна амалгама не може да бъде разбрана и обяснена, без да се разберат спецификите на съвременния свят, които са продукт на развитието на ХХ век, но категорично се отличават от социо-политическия контекст на предходното столетие.

Опасността 2030-те да приличат на 1930-те е напълно реална, както е видимо от другото название, което експерти дават на авторитарния лагер – “Оста на разрухата”, обръщайки се към Тристранния пакт като модел за разглеждане на настоящите процеси. Напълно реално е, обаче, историята да не изчака удобните 100 години и светът още през 2027 г. да заприлича на света от 1937 г. Повечето оценки на експерти в НАТО предполагат начало на по-глобален конфликт с Русия и/или Китай още през 2027 или 2029 г. Подобен развой ще е равнозначен на случващото се през август 1914 или септември 1939г., но вероятно разлики ще има. Третата световна война в никой случай не е нужно да изглежда като предишните две. Израел и Иран ни показват нагледен пример за неофициално обявена война, една “специална военна операция” с конкретни цели, сред които старите идеи за тотално ликвидиране на врага и анексирането му съвсем да не са на дневен ред. Както се вижда в Украйна и Газа такъв тип война съвсем не означава по-малко жертви, а по-скоро по-различен оперативен подход при реализирането на военните действия. В този ред на мисли, струва си да се обърне внимание на тезата, че Третата световна война вече започна на 24 февруари 2022 г.

Ако анализът ви е бил полезен и искате да прочетете още подобни текстове, може да ме последвате и подкрепите в Пейтриън – patreon.com/AleksandarStoyanov

Когато разглеждаме случващото се в Иран и възможната намеса на САЩ и Великобритания, не бива да забравяме, че този конфликт, макар и наследник на трупащото се напрежение между Тел Авив и Техеран, си остава част и от по-широката картина на конфронтацията между САЩ и Китай. Да се мисли за Израело-иранската война като прокси конфликт е доста затормозяващо, предвид аурата за могъщество, която и двете страни поддържат в Близкия Изток, но за съжаление на Нетаняху и Хаменей, дори държави като техните се оказват фигури в ръцете на големите играчи.

През последните десет години Китай бавно и търпеливо гради своето влияние в Иран. Поредица от инфраструктурни проекти се съчетаха с придобиване на различни военни технологии и преориентирането на значителна част от добива на ирански нефт и газ към китайския пазар. От 2010 до сега износът на нефт към Пекин се е увеличил 4 пъти. Природния газ достига увеличение с два пъти от 2010 до 2022. Близо шест пъти се е увеличил броят на иранските студенти, учещи в Китай – от 1400 през 2017 на 7 780.

Иран е важен възел за разгръщането на китайската енергийна и търговска мрежа в Азия и установяването на морски и сухопътни коридори към Европа. Пристанището Бандар Абас, което контролира подстъпите към Персийския залив през Ормузкия пролив, се разглежда от Китай като ключов сегмент от техния “перлен наниз” – мрежа от дълбоководни портове, която опасва индийския океан от Малайзия до бреговете на Кения и служи за трансфер на китайски стоки и бизнес интереси в цялата акватория.

Съвсем логично, определяйки Китай като свой основен враг, Доналд Тръмп и правителството му търсят начин за подкопаване на китайските икономически и стратегически интереси по всеки достъпен начин. Сблъсъкът между Израел и Иран дава този отличен повод. САЩ насърчиха Тел Авив да ликвидира иранските васали в Газа и Ливан, за да блокират досега на Иран със Средиземно море. Същевременно, действията на Израел, пряко или не, бяха координирани с офанзивата на сирийската опозиция срещу режима на Асад, което ликвидира още един ирански бастион в Леванта. Ирак явно застана на страната на САЩ срещу Иран, разрешавайки въздушното му пространство да се ползва от Израел за удари срещу Техеран. С това опитът за създаване на Шиитски коридор към Средиземноморието се провали напълно, един препъникамък и за китайските интереси в региона. Сега САЩ решиха да вдигнат мизата и заплашват с директна елиминация на иранския режим. Това е сериозен удар и за Съглашението на авторитаризма, доказвайки че липсата на единен договор между Русия, Китай, Северна Корея и Иран, ще позволи на изградените от САЩ ясно дефинирани съюзи, да рушат авторитарния лагер парче по парче.

Рухване на иранския режим ще е нов тежък удар за Русия. Иран изнасяше балистични ракети и дронове “Шахед”, които позволиха на Москва да води агресивна кампания срещу Зеленски. Вчерашната поредна, дивашка атака срещу жилищни комплекси в Киев може да се тълкува и като отчаян ход на Путин, който добре знае, че скоро може да не е способен да разчита на изобилие от дронове и балистични ракети, с които да тероризира украинците. Въпреки бомбастичните заплахи за крах на Украйна, шумно промоцираната от руските тролове лятна офанзива на Русия продължава да пълзи с досегашната скорост на охльов, оставяйки след себе си мазната диря на руската окупационна политика. Падането на Иран неминуемо ще забави още повече това темпо на настъпление.

През изминалите пет години, авторитаризмите бяха във възход и много политици по света побързаха да им се подмазват, в това число и повечето български управленци. През последните осем месеца обаче, Западът отвърна на удара с агресивни действия и решителни мерки в отбраната. Рухването на иранското домино няма да събори цялата конструкция, но то ясно доказва пределите на авторитарните възможности. Същевременно, рушейки съюзите между диктаторите, САЩ и съюзниците им по региони имат шанса да отслабят още елементи на Авторитарната Антанта. Логичната следваща цел при евентуален успех в Иран, ще бъде преобръщане на фронта в Украйна.

Ако анализът ви е бил полезен, може да ме подкрепите в Пейтриън – patreon.com/AleksandarStoyanov