Историята се пише пред очите ни. След шест десетилетия на власт, режимът на семейство Асад в Сирия приключи. Събитията от последните 10 дни шокираха всички, дори и тези, които следяхме войната от близо вече 13 години.
Скоростта с която се разпадна властта на Башар Асад показа колко изкуствен е неговият режим, крепящ се единствено на конците, с които Иран и Русия го използваха за своя марионетка. Упоритата съпротива на Украйна срещу Русия, международните санкции на Запада и безмилостната кампания на Израел срещу свързаните с Иран сили в Близкия Изток, доведоха до скъсването на тези конци. марионетката падна в праха и вече няма сила, която да я изправи.
Преди 7 години в едно свое интервю, Владимир Владимирович Путин обеща, „че ако бунтовниците и терористите отново надигнат глава в Сирия, руската авиация и войски ще ги ударят толкова силно, колкото те [бунтовниците и терористите – б.а.] никога не са виждали!“ край на цитата. Е, бунтовниците надигнаха глава, а руските бойци и самолети, и кораби избягаха толкова бързо, колкото бързо опразниха североизточна Украйна през 2023 г. Вчерашните терористи, днес станаха в наратива на Сергей Лавров „легалната сирийска опозиция“.
Сега за Сирия предстои трудното. На изпитание ще бъде подложена волята на сирийския народ да създаде модерна, просперираща държава, в която раните на войната се лекуват бавно, но окончателно. Ще чуете много лаици и фантасти да говорят за това как Сирия сега трябвало да се дели на части, да се създават нови държави и прочие. Но това би било грешка. Не вярвам и някой от съседите й всъщност да иска подобно нещо. Най-важният фактор в преразпределянето на пост-Асадовия ред ще бъде Турция. Анкара вече получи зелена светлина от САЩ. Пак тя осигурява материална база и финансиране за много от фракциите, които свалиха режима в Дамаск. Турция има интерес Сирия да се възстанови и да е място, където близо 3.5 милиона сирийски бежанци, живеещи в Турция, да могат да се завърнат. Турция иска стабилен южен съсед и поради това основният проблем пред бъдещето на Сирия остава темата за кюрдите и ПКК. Противно на мнението на мнозина, Турция няма проблем с кюрдите по принцип, а само с радикалните марксистко-маоистки крила на кюрдското политическо движение, които намират изражение най-вече в Кюрдската работническа партия. Ако сирийските бунтовници успеят да се договорят с Анкара и да гарантират, че ПКК няма да има достъп до буферна зона по границата на Сирия с Турция, Ердоган ще е доволен и конфликтът ще бъде избегнат.
От там нататък съдбата на Сирия трябва да мине в ръцете на народа й. те трябва да създадат такава форма на управление, която да отразява собствените им перспективи и приоритети. Опитът на САЩ да налага изкуствена демокрация в Афганистан и Ирак не сработи. Няма да сработи и в Сирия. Трябва да се разбере, че мюсюлманите имат собствен път към демокрацията, която принципно е била заложена още от Мухаммад в устоите на ислямската общност (умма), където всички решения трябвало да се вземат от събрания (шура). Тази традиция е жива в Сирия – всички бунтовнически зони в периода 2011-2014 г. се управляваха от местни съвети, излъчени от населението. Именно от долу на горе трябва да върви властта в Сирия. Трябва да се даде гъвкавост на по-консервативните райони да бъдат по-консервативни, а на по-урбанизираните – да са по-светски. Една децентрализирана система със силна самостоятелност на отделните райони и едно федерално правителство, което да надзирава общата валута, закони, армия и външна политика би било, по мое мнение, най-добрият изход от ситуацията, поне на първо време. След шест десетилетия авторитаризъм, населението има нужда най-напред да вземе властта и отговорността в свои ръце и да почувства държавата си като своя майка, а не мащеха – процес, който ние българите така и не реализирахме след 1990 г. Едва след като сирийците придобият усещането за това че управляват своята държава, а не че са управлявани от държавата, те ще могат да мислят за централизиране и преструктуриране на политическата система. Или не. В крайна сметка това ще е тяхната държава и те трябва сами да решават за себе си.
Отзвукът от случващото се в Сирия ще отекне из целия свят. Тя беше ключово звено в системите на Русия и Иран. Иранската „ос на съпротивата“ окончателно рухна. Израел победи. Хизбула е бита и изолирана. Хамас са обезкървени. Режимът на Асад замина. Ирак също върви по своя път, все по-далеч от Техеран. За Русия Сирия осигуряваше ключовите военни бази в Латакия и Тартус – да видим дали Москва ще успее да ги предоговори с бунтовниците или не – много е вероятно Турция да каже тук последната дума. Същевременно през Сирия минаваше мрежата за снабдяване и подхранване на руските външнополитически операции в Африка – намесата им в Либия, изпращането на войски за ЦАР, Судан, Мали, Нигер и Чад. Това удобно разпределително звено изчезна. Нещо повече, новите управници на Сирия могат спокойно да решат да затворят въздушното си пространство за руски военни самолети или такива, транспортиращи оръжие и войници за Африка. Това ще означава, че Москва ще трябва да разчита изцяло на милостта на Турция да пропуска такива полети към Африка. Операциите на „Вагнер“ и другите наемнически части на Кремъл ги очакват тежки дни, особено с оглед засилващите се атаки на местните групировки в Сахел.
Решаването на конфликта в Сирия ще има ключова роля в бъдещето на Израел. Прекъсването на Иранската ос и сключването на евентуална сделка между Израел от една страна и новите управители на Сирия от друга, може да доведе до драстично подобряване на отношенията на Тел Авив с арабските държави, въпреки случващото се в Палестина. Сирия може да се окаже ключът към спогодба между Нетаняху и Мухамад бин Салман, която САЩ търси вече от 7 години.
Но най-голямата борба за Сирия всъщност няма да е политическа, а икономическа. Свободна Сирия ще се превърне в притегателен център за бизнес авантюристи от цял свят, които ще предлагат възстановяване на инфраструктурата, подновяване на добива на ресурси, строежа на жилищни комплекси, болници, заводи, електроцентрали, молове и т.н. Морските брегове скоро ще се окажат примамлива опция за хотелиери и туристически агенции – същото важи и за възможността за посещаване на хилядите исторически обекти. Възможностите са безкрай. Трябва само да има мир и здрава администрация на терен, която да не позволи глада на международния бизнес за нови хоризонти, да превърне държавата в парцелирана територия, в която големите корпорации да вземат много от местните, но да не дават много в замяна. Както казах и по-горе, следващите месеци и поставените в тях правила, регулации и сделки, ще бъдат от първостепенно значение за следващите 20 години от историята на Сирия, а защо не и век.

Според популярния биологичен постулат 70% от телата ни се състоят от вода. Животворната течност е и причината на планетата ни през последните 3 000 000 000 години да има живот, за разлика от всички останали светове, обикалящи около звездата, която наричаме Слънце. Водата е обект на безброй легенди и митове. Тя е задължителен, основен елемент във всички магически тайнства, философии, езотерични култове, традиционни вярвания и световни религии. Тя пречиства. Тя унищожава. Тя връща мъртвите към живота. Христос я използва за да напои бедните с вино, за да очисти от грехове учениците си, за да приобщи новите си последователи и най-сетне за да ходи по водата, подчинявайки стихията, за да докаже на недоверчивите следовници че той е Пътя.

Каквото и да кажем за водата, няма опасност да преувеличим значението й за съществуването на човечеството. Съвсем логично опознаването, разбирането и контролът над елемента на живота и разрушението се превръща в първостепенна част от идеята за властването сред хората. Достатъчно е да кажем, че титлата на монголският обединител Чингиз хан, водач на народ безкрайно далечен от моретата, означава „Повелителят на океана“ Тази върховна титла е дадена на Темуджин през 1206 г. по време на голямото племенно събрание (хоралдай), но това съвсем не е началото на употребата на водата като средство за легитимиране на властта. За да потърсим корените на тази идея, ще трябва да се върнем много по-назад в историята.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Издигнат над всички останали от висотата на своето стреме, конникът винаги е играл ролята на социален елит сред останалите родове войски в пред-индустриалната епоха. Разбира се, за това помага много и факта, че значителна част от конниците са били аристократи и най-малкото свободни хора с достатъчно ресурси, че да си позволят употребата на ездитно животно и съответната екипировка. През Средните векове, кавалерията съставлява цвета на европейските войски, а нейните представители са облечени освен в стомана и в редица привилегии, които им осигуряват по-добър и по-охолен живот, отколкото на над 90% от тогавашните хора.

Някъде в средата на XIV век обаче тази тенденция за господство на конника в обществото, политиката и на бойното поле, започва да приключва. Причините за това са няколко. От гледна точка на природата, появата на бактерията йешиния пестис води до измирането на поне 1/3 от населението на Европа, в това число и множество аристократи, което лишава кавалерията от числен състав и води до промени в бойните практики и традиции. Същевременно чумата служи като катализатор на голяма социална революция, която води до рухването на феодалния ред в Западна Европа  и провокира държавите да започнат спешна политика на централизация и концентриране на военния потенциал директно в ръцете на властта, а не в замъците на аристокрацията. Същевременно, заедно с Черната смърт от Китай идва и първото „Черно злато“ в историята – барута. Появата на оръдия и огнестрелни оръжия, съчетано с постепенното увеличаване на пехотата за сметка на конницата, породено от вече споменатите социални промени, води до непрекъснатото намаляване на значението на кавалерията, за сметка на огнестрелните войски.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

В края на VIII и началото на IX век, България преминава през период на важно социални, политически и културни трансформации, който я превръща от полу-уседнала степна конфедерация в стабилен политически фактор в Югоизточна Европа. Тази реформа се осъществява при управлението на владетелите Крум и Омуртаг в периода 800-830 г. и поставя началото на българската културно-политическа идентичност през Средните векове.

Реформата съвсем не е самоцелна или вдъхновена от момента приумица на владетелите, а е отговор на тежка криза, която заплашва самото съществуване на българската държава по поречието на р. Дунав. Промените, които Крум и Омуртаг извършват са колкото продукт на собственото им, иновативно мислене, толкова и на заемки и влияния от съседни държави. Същевременно, те се явяват естествено продължение на опитите на българските владетели преди тях да се справят с предизвикателствата на епохата.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

През 1939 г. светът е хвърлен в най-кървавият конфликт в своята история – Втората световна война. Бойните действия скоро обхващат цяла Европа, а след това и Северна Африка и Далечния Изток. Отвъд Океана, САЩ наблюдава с тревога как Германия и Япония разгромяват Великобритания и Франция под мълчаливия взор на СССР. Макар политиците във Вашингтон да се опитват да избегнат директната намеса във войната, за президента Рузвелт е повече от ясно, че след като 20 години по-рано са принудени да нарушат своята „златна изолация“, Щатите ще трябва отново да се включат в борбата за прекрояване на световния ред. Атаката на японците срещу Пърл Харбър и последвалите операции във Филипините са изненадващи, но не и неочаквани. В началото на декември 1941 г., САЩ влизат официално в конфликта, след като месеци наред преди това вече са снабдявали Великобритания и СССР с военни доставки.

Оказва се обаче, че политиците във Вашингтон не са единствените, които очакват неизбежната война. Веднага след официалното включване на САЩ в конфликта, една корпорация излиза на преден план с дръзко предложение, което смайва със своя мащаб, рисковете, които компанията е склонна да поеме и търсенето, което нейния продукт несъмнено ще предизвика по фронтовете, където се сражават американски войници. Името на компанията е „Кока Кола“.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Когато стане дума за война, първата асоциация на хората са кървави сражения, експлозии, разруха и прояви на безпримерен героизъм. Войната е едновременно най-славното и страховито занимание на човешкия вид – отричана като абсолютно зло, но прилагана като абсолютна необходимост. Когато говорим за войната, ние сме свикнали да я възприемаме като строго организиран от държавата процес, в който цивилното население е обект на външно влияние и играе по-скоро пасивна роля в развоя на военните действия. В действителност обаче, през дългата история на човешките конфликти, цивилното население се оказва също толкова важен елемент от организацията и фактическото осъществяване на походи и кампании, колкото са и действащите армии.

Още от началото на писаната история, войната е начинание, което мобилизира и обединява цялото общество. Идеята е добре обобщена от Иван Вазов в стихотворението му „Левски“ – И всякоя възраст, класа, пол, занятье/ зимаше участье в това предприятье;/ богатий с парите, сиромахът с трудът,/ момите с иглата, учений с умът…[1] Причината войните да изпъкват сред останалите е, че рискуват своя живот и са онези, които „си цапат ръцете“ с най-тежката част от военното дело. Това съвсем не значи че са единствените, чийто труд е от значение. Факт е обаче, че с течение на времето, войните обграждат своята каста с митове, легенди и аура на величие, което започва да ги отличава от цивилните.

За това спомагат и постоянно нарастващите привилегии, които трупа войнското съсловие, докато накрая бойците не се превръщат в аристократи – хора със синя кръв, издигнати над обикновените простосмъртни. Приблизително от V в. пр. Хр. насетне, поне що се отнася до европейската цивилизация, войните започват да хвърлят дебела сянка над останалите слоеве на обществото когато става дума за водене на войни. Скрити в тази сянка, усилията на хиляди цивилни да нахранят, облекат, екипират, снаряжат, превозят, лекуват и обгрижват войниците, остават в забравените дебри на човешката история.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

---

[1] Иван Вазов, Левски – взето от https://chitanka.info/text/3849-levski

Съгласно дефиницията на тълковния речник, инфлуенсър е човек, който влияе или променя поведението на останалите.[1] Добавка към тази дефиниция е, че инфлуенсърите са хора, чийто действия са свързани с генерирането на интерес и монетаризирането на този интерес в полза на определен продукт.[2] Свикнали сме да разсъждаваме за инфлуенсърите като хора, тясно обвързани със социалните мрежи, чиято популярност се гради върху използването на различни форми на модерните технологии за своеобразна дифузия на популярния образ под формата на видеа, картини, снимки, текстове, емотикони, подвижни образи и т.н.[3] Подобни хора обикновено имат десетки хиляди, а понякога и милиони последователи и определят модата, мисленето и вкусовете им посредством собствения си опит и пример. Как обаче се вписва тази дефиниция с историята на България и кой всъщност е първия инфлуенсър в родното ни минало?

За да дадем изчерпателен отговор на този въпрос, първо трябва да очертаем критериите, в които следва да се впише въпросната личност. Какво ще разбираме под инфлуенсър и как ще оразмерим мащабите на съвремието с измеренията на миналото? На първо време си струва да отговорим на въпроса „Съществували ли са социални мрежи преди съвремието ни?“ Отговорът на този въпрос е тясно обвързан с развитието на хуманитарните науки през последните 30 години. Теорията на мрежовите взаимовръзки е основополагаща за изследване на културната и политическа история на Европа и Света през призмата на новите теории на глобализацията и стремежа към деколонизиране на историята.[4] В този контекст, през последните години се появиха различни изследвания, които разглеждат общественото развитие като мрежово взаимодействие на индивиди, групи и общества, нации, държави и връзките, които свързват тези различни нива на социална интеракция.[5] Възприемайки тези нови теории, е съвсем лесно да се посочи, че социалните мрежи не са така тясно обвързани с технологиите, както е днес, но въпреки това са съществували, макар и с доста по-нисък интензитет и обхват от хора. Средствата за комуникиране на мислите, чувствата и интересите между индивидите в тези мрежи са били много по-ограничени, но са съществували, макар и на значително по-бавни обороти.[6] Формите на пряко познанство са оформяли гръбнака на доиндустриалната мрежова комуникация. Казано на съвременен език, „списъкът с приятели“ се е изчерпвал преди всичко с хората, с които човек е общувал пряко и е поддържал някаква форма на пряка комуникационна връзка – семейна, роднинска, икономическа, политическа или културна. Наличието на социални мрежи в пред-индустриалната епоха е ясно доказателство, че в тях са съществували всички базови елементи, присъщи и на съвременните социални мрежи, в това число и инфлуенсърите…

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

АКО НЕ ЖЕЛАЕТЕ ДА СЕ АБОНИРАТЕ, МОЖЕ ДА ЗАКУПИТЕ СТАТИЯТА КАТО САМОСТОЯТЕЛЕН ПРОДУКТ ТУК

---

[1] https://dictionary.cambridge.org/dictionary/english/influencer

[2] https://www.merriam-webster.com/dictionary/influencer

[3] https://www.collinsdictionary.com/dictionary/english/influencer

[4] Деколонизирането на историята представлява процес на преобръщане на перспективата в историческите изследвания от изследването на големите империи, към изучаването на техните съставни части и подчинени народи.

[5] Виж например Benzell, S., Cook, K., A Network of Thrones: Kinship and Conflict in Europe 1495-1918 – https://ide.mit.edu/wp-content/uploads/2018/05/Network-of-Thrones-Benzell-and-Cooke-5-19-2018.pdf ; Davison, K. (2019) Early modern social networks: antecedents, opportunities, and challenges. American Historical Review, 124 (2). pp. 456-482. ISSN 0002-8762 https://doi.org/10.1093/ahr/rhz253 ; https://jhnr.net/ – Journal of Historical Network Research – журнал, посветен изцяло на проучването на различните типове социални връзки в историята.

[6] Виж например Hyde J, Rospocher M, Raymond J, Ryan Y, Salmi H, Schäfer-Griebel A. Communicating the News in Early Modern Europe. Cambridge University Press; 2023.