Макар и породени от сходни социални и политически течения и проблеми, тоталитарните режими в Европа предлагат палитра от различни подходи към установяването на партията-държава. Тези нюанси на бетонното сиво варират в зависимост от икономическото и културното наследство, което съответния режим се опитва да асимилира и употреби. Онова, което обединява трите лица на тоталитаризма, е стремежа към тотален информационен контрол, дирижиране на икономическото развитие и манипулиране на вътрешния и външния свят на индивида. Терор, манипулации, лъжи и омраза към другия се оказват основните инструменти на партията-държава за налагане на своето кредо сред масите. В тази отровна среда, нациите загниват и деградират поколение след поколение. Тоталитаризмите оставят у тях белези, които няколко поколения се борят да заличат.

Цялата статия ТУК

В края на XIX и началото на XX век, Европа преминава през процес на бурно социално и политическо развитие, който се ускорява от избухването на Първата световна война. Огромните жертви, икономическия колапс и социалните брожения, породени от войната, само засилват вече започналите разделения в политическото мислене на социалистическите и консервативните кръгове. Нищетата, гнева и разочарованието пораждат радикализация на политическите движения и довеждат на бял свят един нов модел на държавно и обществено устройство – тоталитаризма. По своята същност, този модел се явява върховно изражение на стремежа към централизиране на властта в ръцете на дадена общност, обезличаване на индивида за сметка на обществото, издигане на държавата в култ и превръщането на политическата идеология в заместител на традиционните, религиозни догми.
Всеки един от тоталитарните режими е породен от специфичните социо-политически реалности на държавата, в която възниква. Това предопределя и разликите в прилагането на тоталитарния модел, както и в начина, по който партията-държава се отнася към стопанския живот на съответното общество. Що се отнася до налагането на абсолютен контрол върху информацията, културата и свободата на словото, както и по отношение смазването на всяка опозиция, между тоталитарните режими трудно се откриват съществени разлики.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ ТУК

Всичко това означава, че когато се прави анализ на модела „Тръмп“, изследователи и наблюдатели следва да се абстрахират от повърхностни препратки към политически феномени от периода 1920-1950 г. и трябва да търсят корените на налагащия се модел в САЩ доста по-назад във времето. Това ще спести множество недоразумения и погрешни предвиждания и трактовки по отношение на онова, което се случва в момента, както и на онова, което предстои да стане през идните четири години. За да обобщим – Доналд Тръмп се явява лице на една нова вълна в американската политика, която има много стари, пред-индустриални корени. Тази вълна е породена и ускорявана от чувството за непълноценност на американците и тяхното разочарование от несправедливото, по тяхно мнение, третиране на Щатите от останалия свят. Същевременно, изгубени във вихъра на глобализацията, мнозина американци се връщат инстинктивно към по-стари и добре утвърдени социо-политически модели. Парадоксалното е, че самата САЩ е създадена именно като опозиция и отрицание на патримониализма на Стария режим В този контекст, случващото се в САЩ е своего рода революционно – държавата, създадена да унищожава кралете и деспотите, е на път да потърси отговора на своите множество проблеми в издигането на собствен деспот. Този деспот няма да дойде сам. Както всеки патримониален модел, позицията на вожда зависи от клиентската мрежа, която го поддържа начело. Тази социо-политическа симбиоза ще работи до тогава, до когато достатъчна част от американското общество вярва, че получава в замяна на своя глас и подкрепа всички онези блага и възможности, които според тях вчерашният свят им отнема.

Цялата статия е достъпна ТУК

Преди три месеца, благодарение на Последователите в Пейтриън, на бял свят се появи една много важна за мен статия, посветена на прелюдията на битката при Клокотница (1230 г.) Озаглавих я „Няколко бележки върху Клокотнишката кампания“. Днес тази статия намери място в най-новия брой на престижното научно списание на Исторически факултет на Софийски Университет -Анамнеза (Anamnesis.info).

Искам да благодаря лично на всички тези хора, които се престрашиха директно да подкрепят работата на историка и да покажат, че в България има хора, за които интелектуалният труд не е на ишлеме. Изброявам ги в реда, в който са се включили със своята подкрепа:

Светослав Василев, Йордан Добрев, Васил Ангелов, Бурдажиев, Д. Панева, Ивайло Йосифов, Александър Деянски, Калин Василев, Петър Петров, Ева Хаджийска, Петър, Боряна Костуркова, Ангел Янев, Владимир Мичев, Руслан Трад, Митко Митев, Елена Савова, John Smith, Ростислав Русев, Тео Господинов, Атанас Каринков, Никола Станков, Стефан, Емил Стефанов, Дилян Георгиев, Николай Коев, Даниел Гочев, Деян Петров, Петьо, Калоян Богев, Ася Конова, Ник Белчев, Цветовмир, Георги Георгиев, Иван Кънчев, Николай Цветанов, Страхил Карапчански, Павел Петров, Ивайло Велев, Кирил Вучков, Станимир Динев, Боян Иванов, Георги Георгиев, Лъчезар Бошнаков, Васил Ангелов, Александър Карагеоргиев, Пламен Гаров, Иван Цолов, Иван Димитров, Георги Мънгов, Стоян, Владимир Петров, Couatl, Анета Йотова, Стоян Георгиев, Асен Секулов, Алекс, Александра Димитрова, Свет. Петров, Илиян Маджаров, Павката, Димитър, Слав Захариев, Петко Камберов, Богомил Коларов, Атанас Александров, Тодор Ненков, Кристиян Бонев, StanLee, Димитри, Станимир Стоев, Александър Димчев, Кало, Огнян Желязков, Иво Христов.

Благодаря ви и Весели празници!

Наскоро HBO пуснаха нова екранизация, която разказва предисторията на фантастичния епос „Дюн“. Оригиналът е написан от американският писател Франк Хърбърт през 1963 г. и е публикуван през 1964-65 г. Хърбърт черпи вдъхновение от много места – войните между Русия и кавказките народи през XIX в., както и Арабският бунт на Т. Е. Лорънс, който е основен прототип на Пол Атрейдис. Американският фантаст прави заемки и от племенната култура на индианците, а инспирацията му за вездесъщият „меланж“ произлиза от личните му експерименти с халюциногенни гъби. Въпреки това, легендата, която Хърбърт описва, може да се свърже с много по-стари исторически корени и традиции. Всъщност развитието на собствения ни свят, предлага чудесен пример за епоха на окървавени пясъци, рухващи династии и възход на пустинните мистици, посегнали към завоюване на земята и звездите.

Историята започва преди 1400 години в пясъците на Изтока. Началото на седмото столетие според календара на християните, тринадесетото от основаването на Рим и 4360 годни от сътворението на Света според евреите е особен период от историята на Стария свят. Двете най-могъщи империи на света – Източната римска и Сасанидската, се намират на прага на кръвопролитна война, която ще се окаже и последната по между им. Древните царства, които са владеели пустините на Арабия залязват едно след друго, тласкани от граждански войни, икономически кризи и племенни междуособици. Светът се намира на прага на нова епоха, но надали някой, живял в онези преломни години го е усещал ясно.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Историята се пише пред очите ни. След шест десетилетия на власт, режимът на семейство Асад в Сирия приключи. Събитията от последните 10 дни шокираха всички, дори и тези, които следяхме войната от близо вече 13 години.
Скоростта с която се разпадна властта на Башар Асад показа колко изкуствен е неговият режим, крепящ се единствено на конците, с които Иран и Русия го използваха за своя марионетка. Упоритата съпротива на Украйна срещу Русия, международните санкции на Запада и безмилостната кампания на Израел срещу свързаните с Иран сили в Близкия Изток, доведоха до скъсването на тези конци. марионетката падна в праха и вече няма сила, която да я изправи.
Преди 7 години в едно свое интервю, Владимир Владимирович Путин обеща, „че ако бунтовниците и терористите отново надигнат глава в Сирия, руската авиация и войски ще ги ударят толкова силно, колкото те [бунтовниците и терористите – б.а.] никога не са виждали!“ край на цитата. Е, бунтовниците надигнаха глава, а руските бойци и самолети, и кораби избягаха толкова бързо, колкото бързо опразниха североизточна Украйна през 2023 г. Вчерашните терористи, днес станаха в наратива на Сергей Лавров „легалната сирийска опозиция“.
Сега за Сирия предстои трудното. На изпитание ще бъде подложена волята на сирийския народ да създаде модерна, просперираща държава, в която раните на войната се лекуват бавно, но окончателно. Ще чуете много лаици и фантасти да говорят за това как Сирия сега трябвало да се дели на части, да се създават нови държави и прочие. Но това би било грешка. Не вярвам и някой от съседите й всъщност да иска подобно нещо. Най-важният фактор в преразпределянето на пост-Асадовия ред ще бъде Турция. Анкара вече получи зелена светлина от САЩ. Пак тя осигурява материална база и финансиране за много от фракциите, които свалиха режима в Дамаск. Турция има интерес Сирия да се възстанови и да е място, където близо 3.5 милиона сирийски бежанци, живеещи в Турция, да могат да се завърнат. Турция иска стабилен южен съсед и поради това основният проблем пред бъдещето на Сирия остава темата за кюрдите и ПКК. Противно на мнението на мнозина, Турция няма проблем с кюрдите по принцип, а само с радикалните марксистко-маоистки крила на кюрдското политическо движение, които намират изражение най-вече в Кюрдската работническа партия. Ако сирийските бунтовници успеят да се договорят с Анкара и да гарантират, че ПКК няма да има достъп до буферна зона по границата на Сирия с Турция, Ердоган ще е доволен и конфликтът ще бъде избегнат.
От там нататък съдбата на Сирия трябва да мине в ръцете на народа й. те трябва да създадат такава форма на управление, която да отразява собствените им перспективи и приоритети. Опитът на САЩ да налага изкуствена демокрация в Афганистан и Ирак не сработи. Няма да сработи и в Сирия. Трябва да се разбере, че мюсюлманите имат собствен път към демокрацията, която принципно е била заложена още от Мухаммад в устоите на ислямската общност (умма), където всички решения трябвало да се вземат от събрания (шура). Тази традиция е жива в Сирия – всички бунтовнически зони в периода 2011-2014 г. се управляваха от местни съвети, излъчени от населението. Именно от долу на горе трябва да върви властта в Сирия. Трябва да се даде гъвкавост на по-консервативните райони да бъдат по-консервативни, а на по-урбанизираните – да са по-светски. Една децентрализирана система със силна самостоятелност на отделните райони и едно федерално правителство, което да надзирава общата валута, закони, армия и външна политика би било, по мое мнение, най-добрият изход от ситуацията, поне на първо време. След шест десетилетия авторитаризъм, населението има нужда най-напред да вземе властта и отговорността в свои ръце и да почувства държавата си като своя майка, а не мащеха – процес, който ние българите така и не реализирахме след 1990 г. Едва след като сирийците придобият усещането за това че управляват своята държава, а не че са управлявани от държавата, те ще могат да мислят за централизиране и преструктуриране на политическата система. Или не. В крайна сметка това ще е тяхната държава и те трябва сами да решават за себе си.
Отзвукът от случващото се в Сирия ще отекне из целия свят. Тя беше ключово звено в системите на Русия и Иран. Иранската „ос на съпротивата“ окончателно рухна. Израел победи. Хизбула е бита и изолирана. Хамас са обезкървени. Режимът на Асад замина. Ирак също върви по своя път, все по-далеч от Техеран. За Русия Сирия осигуряваше ключовите военни бази в Латакия и Тартус – да видим дали Москва ще успее да ги предоговори с бунтовниците или не – много е вероятно Турция да каже тук последната дума. Същевременно през Сирия минаваше мрежата за снабдяване и подхранване на руските външнополитически операции в Африка – намесата им в Либия, изпращането на войски за ЦАР, Судан, Мали, Нигер и Чад. Това удобно разпределително звено изчезна. Нещо повече, новите управници на Сирия могат спокойно да решат да затворят въздушното си пространство за руски военни самолети или такива, транспортиращи оръжие и войници за Африка. Това ще означава, че Москва ще трябва да разчита изцяло на милостта на Турция да пропуска такива полети към Африка. Операциите на „Вагнер“ и другите наемнически части на Кремъл ги очакват тежки дни, особено с оглед засилващите се атаки на местните групировки в Сахел.
Решаването на конфликта в Сирия ще има ключова роля в бъдещето на Израел. Прекъсването на Иранската ос и сключването на евентуална сделка между Израел от една страна и новите управители на Сирия от друга, може да доведе до драстично подобряване на отношенията на Тел Авив с арабските държави, въпреки случващото се в Палестина. Сирия може да се окаже ключът към спогодба между Нетаняху и Мухамад бин Салман, която САЩ търси вече от 7 години.
Но най-голямата борба за Сирия всъщност няма да е политическа, а икономическа. Свободна Сирия ще се превърне в притегателен център за бизнес авантюристи от цял свят, които ще предлагат възстановяване на инфраструктурата, подновяване на добива на ресурси, строежа на жилищни комплекси, болници, заводи, електроцентрали, молове и т.н. Морските брегове скоро ще се окажат примамлива опция за хотелиери и туристически агенции – същото важи и за възможността за посещаване на хилядите исторически обекти. Възможностите са безкрай. Трябва само да има мир и здрава администрация на терен, която да не позволи глада на международния бизнес за нови хоризонти, да превърне държавата в парцелирана територия, в която големите корпорации да вземат много от местните, но да не дават много в замяна. Както казах и по-горе, следващите месеци и поставените в тях правила, регулации и сделки, ще бъдат от първостепенно значение за следващите 20 години от историята на Сирия, а защо не и век.

Според популярния биологичен постулат 70% от телата ни се състоят от вода. Животворната течност е и причината на планетата ни през последните 3 000 000 000 години да има живот, за разлика от всички останали светове, обикалящи около звездата, която наричаме Слънце. Водата е обект на безброй легенди и митове. Тя е задължителен, основен елемент във всички магически тайнства, философии, езотерични култове, традиционни вярвания и световни религии. Тя пречиства. Тя унищожава. Тя връща мъртвите към живота. Христос я използва за да напои бедните с вино, за да очисти от грехове учениците си, за да приобщи новите си последователи и най-сетне за да ходи по водата, подчинявайки стихията, за да докаже на недоверчивите следовници че той е Пътя.

Каквото и да кажем за водата, няма опасност да преувеличим значението й за съществуването на човечеството. Съвсем логично опознаването, разбирането и контролът над елемента на живота и разрушението се превръща в първостепенна част от идеята за властването сред хората. Достатъчно е да кажем, че титлата на монголският обединител Чингиз хан, водач на народ безкрайно далечен от моретата, означава „Повелителят на океана“ Тази върховна титла е дадена на Темуджин през 1206 г. по време на голямото племенно събрание (хоралдай), но това съвсем не е началото на употребата на водата като средство за легитимиране на властта. За да потърсим корените на тази идея, ще трябва да се върнем много по-назад в историята.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Издигнат над всички останали от висотата на своето стреме, конникът винаги е играл ролята на социален елит сред останалите родове войски в пред-индустриалната епоха. Разбира се, за това помага много и факта, че значителна част от конниците са били аристократи и най-малкото свободни хора с достатъчно ресурси, че да си позволят употребата на ездитно животно и съответната екипировка. През Средните векове, кавалерията съставлява цвета на европейските войски, а нейните представители са облечени освен в стомана и в редица привилегии, които им осигуряват по-добър и по-охолен живот, отколкото на над 90% от тогавашните хора.

Някъде в средата на XIV век обаче тази тенденция за господство на конника в обществото, политиката и на бойното поле, започва да приключва. Причините за това са няколко. От гледна точка на природата, появата на бактерията йешиния пестис води до измирането на поне 1/3 от населението на Европа, в това число и множество аристократи, което лишава кавалерията от числен състав и води до промени в бойните практики и традиции. Същевременно чумата служи като катализатор на голяма социална революция, която води до рухването на феодалния ред в Западна Европа  и провокира държавите да започнат спешна политика на централизация и концентриране на военния потенциал директно в ръцете на властта, а не в замъците на аристокрацията. Същевременно, заедно с Черната смърт от Китай идва и първото „Черно злато“ в историята – барута. Появата на оръдия и огнестрелни оръжия, съчетано с постепенното увеличаване на пехотата за сметка на конницата, породено от вече споменатите социални промени, води до непрекъснатото намаляване на значението на кавалерията, за сметка на огнестрелните войски.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК