„България на три морета“ е фраза, която отдавна се е превърнала в клише що се отнася до изразяването на национална гордост и носталгия по отминалото величие. Мечтата за грамадната балканска империя, която се простирала от Адриатика до Черно море и от Карпатите до Егейско море отдавна владее въображението на поколения българи. На страна от патриотичният патос обаче, е важно да си даваме ясна сметка за това каква роля всъщност са играели моретата за средновековна България, защо е бил важен излаза на тях и за какво всъщност се е използвал този излаз от нашите стари царе.

Няма съмнение, че през Средните Векове, България се издига като една от най-големите по площ държави в Европа. Част от тази периодична експанзия е и добиването на излаз на съседните морета – Черно, Егейско и Адриатическо. Въпросът е колко дълго всъщност продължава ефективният контрол на българите над съответните крайбрежни зони? Същевременно, редно е да дефинираме и какво означава да имаш излаз на море през Средновековието – какви са ползите и предизвикателствата.

Отговорите на тези въпроси може да прочетете в статията „Средновековна България и нейните три морета„.

Сред привържениците на СССР у нас отдавна битува схващането, че Съветския съюз е спасител и закрилник на България по време на Втората световна война. От няколко разсекретени документа на външните министерства на САЩ, Великобритания и СССР става ясно, че в позицията на „Бащата на народите“ по отношение на бъдещето на България след края на войната няма нищо позитивно и обещаващо:

Из писмо на американския шарж д‘афер Търстън до Държавния секретар, 5 януари, 1942 г.

„….след това посланикът (на Великобритания сър Стафърд Крипс – б.а.) изрази мнение, което се надява да предам на вашето внимание, а именно че ситуацията, осветена от срещата в Москва (между Антъни Идън и Йосиф Сталин през декември 1941 г. – б.а.) следва да се разреши моментално. Той се бои, че в противен случай, ако между съюзниците на бъде установена пълна координация, Съветите могат да предприемат самостоятелни простъпки, така че да уредят следвоенния ред в своя полза, като например по въпросите за Съветско-Полската граница или териториалните отстъпки, които България да направи на Турция. Подобен развой ще навреди сериозно на военните усилия на Великобритания и САЩ, особено що се отнася до включването на СССР във войната в Пасифика. Съветите могат да задържат включването си в конфликта до тогава, докато исканията им в Европа не бъдат изпълнени…“

Из обобщен доклад на А. Идън до Военния кабинет след посещението му в Москва, 17 януари 1942 г.

„При първата си среща с г-н Сталин, той изложи с известни детайли своето виждане за следвоенните граници на Европа и по-специално за съдбата на Германия. Той предлага възстановяването на Австрия като независима държава, откъсването на Рейнланд от Прусия под формата на независима държава или протекторат и евентуално създаване на независима Бавария. Той предлага Източна Прусия да бъде прехвърлена на Полша, а Судетите да бъдат върнати на Чехословакия. Той смята че Югославия трябва да бъде възстановена и уголемена чрез териториални компенсации от Италия. Сталин посочва, че Албания трябва да бъде възстановена като независима държава, а Додеканезите да бъдат предадени на Турция, с възможност за корекции на границата по островите, съобразно интересите на Гърция. Турция също така може да получи някои области от България и територии в Северна Сирия…Що се касае до специфичните интереси на Съветския съюз, Сталин смята че границата в Източна Европа трябва да се възстанови към вида си от преди нахлуването 9на Германия – б.а.), включвайки Балтийските републики, частите от Финландия и Бесарабия. Линията „Кързън“ следва да служи като основа за съветско-полската граница, а Румъния следва да предостави на СССР военни бази, в замяна на териториални компенсации за сметка на бившите й територии, окупирани в момента от Унгария… г-н Сталин посочи, че сключването на какъв да е договор между Великобритания и СССР ще бъде възможно само след като Великобритания безусловно признае Съветските граници в Балтийските републики и Финландия от вида им през 1941 г. (преди войната с Германия – б.а.)“

Из „Запись беседы Председателя Совета Народных Комиссаров СССР И.В.Сталина с министром иностранных дел Великобритании А.Иденом. 16 декабря 1941 г. // АП РФ. ф. 45, оп. 1, д. 279, л. 5-21.“

„За спазване на обявения неутралитет, Турция може да получи Додеканезите, населените с турци райони на България южно от Бургас, както и, евентуално, някакви територии в Сирия. Полезно ще е на Турция да се предадат няколко острова в Егейско море, контролиращи достъпа до ключовото им пристанище Измир. На това Идън заявява, че населението на Додеканезите е преобладаващо гръцко, а на други острови е основно турско, което създава необходимост от внимателно регулиране на въпроса. На тази бележка Сталин отвръща, че откъсването на Бургаска област от България се явява наказание за поведението на България по време на войната. България следва да загуби територии и по югославската си граница. Според Сталин, на България й е достатъчно да разполага с едно морско пристанище, визирайки Варна…“

Така изложените документи не оставят никакво съмнение, че в началото на Втората световна война позицията на Сталин към България е подчертано негативна. Промяната в съветската позиция, която се наблюдава в периода 1944-1947 г. е свързана преди всичко с установяване на про-съветското управление на Отечествения фронт и новите реалности на следвоенния ред, в които за СССР става ясно, че нито Турция, нито Гърция ще попаднат в съветската сфера на влияние. Търканията между Сталин и Тито несъмнено влияят на отказа на Сталин да компенсира Югославия за сметка на България чрез отнемане на територии по западната българска граница.

На пръв поглед този въпрос би трябвало да ви звучи нелепо. Как така защо!? След 5 години като учител и близо 15 като активен разпространител на история сред обществото, смея да твърдя, че въпросът всъщност е съвсем резонен. Ако зададете на произволен ученик въпроса „Каква е ползата от ученето на историята?“, най-доброто на което може да се надявате, е да ви каже „За да не повтаряме грешките от миналото“. За съжаление този клиширан отговор не върши работа, а причината за това е, че Историята не е наука за грешките на хората в миналото. Тя е наука за правилните решения, рационалните избори и последиците от тяхното отсъствие. Самата идея да убеждаваме младите поколения че трябва да учат история през концепцията за „негативното минало, което не бива да повтаряме“ е дълбоко несъстоятелна. Новите поколения не обичат и не възприемат негативните примери, а позитивните. И така, защо трябва да учим история в училище – версия XXI век:

Освен статиите, достъпни в личния ми блог, това е оптимално пълен списък на останалите ми публикации, достъпни в Интернет:

От сайта на списание „Военна история„:

• Значението на Санстефанския мир
• Битката при Ключ – митове и легенди
• Битката при Адрианопол – митове и легенди
• Колко голяма е средновековната българска полева армия?
• Защо българите не използват пушки през Средновековието
• Десет ключови битки, за които можеби не сте чували
• Осем държави, за които не сте подозирали, че са колониални империи
• Истинските мускетари
• Десет неща с които можем да се гордеем в историята си, но не го правим достатъчно често
• Непознатите български владетели
• Битката при Уаландр
• Ахелой – митове и легенди
• 681-митове и легенди
• Девет морски командири, за които може би не сте чували
• 10 от най-героичните отпори в историята на Европа
• Четири блестящи български победи без дългосрочни последици
• Битката при Върбишкия проход
• Ивайло, неговата армия и неговото въстание
• Битката при Варна
• Швейцарците 1315-1525 г.
• Бащата на българското обсадно дело
• Десет от най-ключовите победи в историята на Европа
• Жан Турел
• Битката при Тулуза или кой спаси Европа?
• Чуйков – защитникът на Сталинград
• Законите на Мърфи за войната
• Сръбско-българската война
• Позбравени победи от българската история
• Десет армии, които не сте очаквали да откриете на подобно място
• Мъже на меча и перото
• Десетте най-паметно обсади в историята на Стария свят

От списание „Военна История“ (част от тях са публикувани и като отделни публикации в сайтове) Има още →

1. Увод – Тридесетгодишната война 
2. Европа в навечерието на войната
3. Военното дело в началото на XVII в.
4. Испанската армия
5. Армията на австрийските Хабсбурги
6. Шведската армия
7. Френската армия
8. Холандската система
9. Интерлюдия – Войната
10. Бохемският бунт и палатинската фаза (1618-1624 г.)
11. Датската война и триумфът на Хабсбургите (1624-1630 г.)
12. Шведската война (1630-1634 г.)
13. Френската война (1634-1648 г.)
14. Вестфалският мир
15. Заключение

СЪДЪРЖАНИЕ:

1. Балканите
2. Балканските национални аспирации
3. Итало-османската война 1911-1912 г.
4. Игра на дипломати (1908-1912 г.)
5. Армиите в навечерието на войната
6. Действие първо – Източният театър
7. Действие второ – Западният театър
8. Първи антракт – конференцията в Лондон
9. Действие Трето – Пролетта на 1913 г.
10. Втори антракт – Лондонският мир
11. Действие четвърто – Междусъюзническата война
12. Епилог – Букурещкият мир