През 668 г. българските войски, следвани от техните семейства и покъщнина, се установяват в района на делтата на р. Дунав. Съвсем скоро водените от Аспарух войни установяват контрол над Влашката равнина, земите между Прут и Днестър и териториите, които днес наричаме Бесарабия. През следващите 200 години наследниците на Аспарух ще покорят Мизия, Балкана, Софийското поле, Горнотракийската низина, черноморското крайбрежие до Странджа, а на запад ще разширят земите си до Албанските планини, планината Пинд и още по-на запад – до р. Морава. Отвъд р. Дунав българите присъединяват Карпатите и долината на р. Муреш, както и средното течение на р. Тиса, достигайки до р. Дунав в района на Будапеща. С площ около 400 000 кв. км България в края на IX и началото на X век е една от най-големите държави в Европа. И въпреки това България никога не успява да стане регионален хегемон…

Четете цялата статия ТУК

Осемдесет години – това е времето, което минава от създаването на Арабския халифат до превръщането му в най-голямата държава в човешката история. Когато Мухаммад умира през 632 г., следовниците му контролират около една четвърт от Арабския полуостров. Осемдесет години по-късно халифът ал-Уалид (705–715) управлява държава, разпростряла се върху 11 100 000 кв. км, в която живеят около 60 000 000 души. По всичко изглежда, че този мастодонт не може да бъде удържан и е въпрос на време целият познат свят да стане част от дар ал-ислам. Само в рамките на пет години след смъртта на халифа ал-Уалид тази възможност се стапя като лански сняг. Въпросът е – защо?

Цялата статия е достъпна тук

Когато стане дума за война, първата асоциация на хората са кървави сражения, експлозии, разруха и прояви на безпримерен героизъм. Войната е едновременно най-славното и страховито занимание на човешкия вид – отричана като абсолютно зло, но прилагана като абсолютна необходимост. Когато говорим за войната, ние сме свикнали да я възприемаме като строго организиран от държавата процес, в който цивилното население е обект на външно влияние и играе по-скоро пасивна роля в развоя на военните действия. В действителност обаче, през дългата история на човешките конфликти, цивилното население се оказва също толкова важен елемент от организацията и фактическото осъществяване на походи и кампании, колкото са и действащите армии.

Още от началото на писаната история, войната е начинание, което мобилизира и обединява цялото общество. Идеята е добре обобщена от Иван Вазов в стихотворението му „Левски“ – И всякоя възраст, класа, пол, занятье/ зимаше участье в това предприятье;/ богатий с парите, сиромахът с трудът,/ момите с иглата, учений с умът…[1] Причината войните да изпъкват сред останалите е, че рискуват своя живот и са онези, които „си цапат ръцете“ с най-тежката част от военното дело. Това съвсем не значи че са единствените, чийто труд е от значение. Факт е обаче, че с течение на времето, войните обграждат своята каста с митове, легенди и аура на величие, което започва да ги отличава от цивилните.

За това спомагат и постоянно нарастващите привилегии, които трупа войнското съсловие, докато накрая бойците не се превръщат в аристократи – хора със синя кръв, издигнати над обикновените простосмъртни. Приблизително от V в. пр. Хр. насетне, поне що се отнася до европейската цивилизация, войните започват да хвърлят дебела сянка над останалите слоеве на обществото когато става дума за водене на войни. Скрити в тази сянка, усилията на хиляди цивилни да нахранят, облекат, екипират, снаряжат, превозят, лекуват и обгрижват войниците, остават в забравените дебри на човешката история.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

[1] Иван Вазов, Левски – взето от https://chitanka.info/text/3849-levski

Конфликтът между българите и Източната римска империя е вероятно най-продължителното противопоставяне на две общества в историята на Европа. Първите сблъсъци между двете страни започват още докато българите не са образували своя държава в края на V и началото на VI век. С известни прекъсвания, борбите между българи и ромеи продължават чак до 1366 г., когато с помощта на савойския флот Византия успява да си върне крепостите в Бургаския залив, които Светослав Тертер им отнема след битката при Скафида през 1304 г. След това конфликтът между двете държави е прекъснат от разразилата се османска експанзия, която, в крайна сметка, слага край и на двете балкански империи. През този дълъг двубой, продължил сумарно около 850 години, българите на няколко пъти застрашават опасно самото присъствие на Източната римска империя на Балканите. Въпреки това, Византия винаги оцелява и успява до голяма степен да си възвърне отнетите територии, излизайки винаги едни гърди напред в схватката. Защо и как империята на василевсите успява да спре и прекърши българския устрем е въпрос, който е често болезнен за крехката национална гордост на българите, но чийто отговор си струва да разберем и осмислим.

За да дадем изчерпателен отговор на така поставения въпрос, следва да сравним България и Източната римска империя по няколко основни показателя, на база на които да преценим кои са силните и слабите им страни и да оценим коя от тях има преимущество в различните сфери. В рамките на няколко последователни текста ще разгледаме главните характеристики, по които сравняваме двете сили.

Първият от поредица текстове, посветен на човешкият ресурс на България и Източната римска империя, може да прочетете ТУК

Втората част на статията може да прочетете ТУК

Третата част на статията може да прочетете ТУК

Четвъртата, финална част на статията може да прочетете ТУК