Когато разглеждаме случващото се в Иран и възможната намеса на САЩ и Великобритания, не бива да забравяме, че този конфликт, макар и наследник на трупащото се напрежение между Тел Авив и Техеран, си остава част и от по-широката картина на конфронтацията между САЩ и Китай. Да се мисли за Израело-иранската война като прокси конфликт е доста затормозяващо, предвид аурата за могъщество, която и двете страни поддържат в Близкия Изток, но за съжаление на Нетаняху и Хаменей, дори държави като техните се оказват фигури в ръцете на големите играчи.

През последните десет години Китай бавно и търпеливо гради своето влияние в Иран. Поредица от инфраструктурни проекти се съчетаха с придобиване на различни военни технологии и преориентирането на значителна част от добива на ирански нефт и газ към китайския пазар. От 2010 до сега износът на нефт към Пекин се е увеличил 4 пъти. Природния газ достига увеличение с два пъти от 2010 до 2022. Близо шест пъти се е увеличил броят на иранските студенти, учещи в Китай – от 1400 през 2017 на 7 780.

Иран е важен възел за разгръщането на китайската енергийна и търговска мрежа в Азия и установяването на морски и сухопътни коридори към Европа. Пристанището Бандар Абас, което контролира подстъпите към Персийския залив през Ормузкия пролив, се разглежда от Китай като ключов сегмент от техния “перлен наниз” – мрежа от дълбоководни портове, която опасва индийския океан от Малайзия до бреговете на Кения и служи за трансфер на китайски стоки и бизнес интереси в цялата акватория.

Съвсем логично, определяйки Китай като свой основен враг, Доналд Тръмп и правителството му търсят начин за подкопаване на китайските икономически и стратегически интереси по всеки достъпен начин. Сблъсъкът между Израел и Иран дава този отличен повод. САЩ насърчиха Тел Авив да ликвидира иранските васали в Газа и Ливан, за да блокират досега на Иран със Средиземно море. Същевременно, действията на Израел, пряко или не, бяха координирани с офанзивата на сирийската опозиция срещу режима на Асад, което ликвидира още един ирански бастион в Леванта. Ирак явно застана на страната на САЩ срещу Иран, разрешавайки въздушното му пространство да се ползва от Израел за удари срещу Техеран. С това опитът за създаване на Шиитски коридор към Средиземноморието се провали напълно, един препъникамък и за китайските интереси в региона. Сега САЩ решиха да вдигнат мизата и заплашват с директна елиминация на иранския режим. Това е сериозен удар и за Съглашението на авторитаризма, доказвайки че липсата на единен договор между Русия, Китай, Северна Корея и Иран, ще позволи на изградените от САЩ ясно дефинирани съюзи, да рушат авторитарния лагер парче по парче.

Рухване на иранския режим ще е нов тежък удар за Русия. Иран изнасяше балистични ракети и дронове “Шахед”, които позволиха на Москва да води агресивна кампания срещу Зеленски. Вчерашната поредна, дивашка атака срещу жилищни комплекси в Киев може да се тълкува и като отчаян ход на Путин, който добре знае, че скоро може да не е способен да разчита на изобилие от дронове и балистични ракети, с които да тероризира украинците. Въпреки бомбастичните заплахи за крах на Украйна, шумно промоцираната от руските тролове лятна офанзива на Русия продължава да пълзи с досегашната скорост на охльов, оставяйки след себе си мазната диря на руската окупационна политика. Падането на Иран неминуемо ще забави още повече това темпо на настъпление.

През изминалите пет години, авторитаризмите бяха във възход и много политици по света побързаха да им се подмазват, в това число и повечето български управленци. През последните осем месеца обаче, Западът отвърна на удара с агресивни действия и решителни мерки в отбраната. Рухването на иранското домино няма да събори цялата конструкция, но то ясно доказва пределите на авторитарните възможности. Същевременно, рушейки съюзите между диктаторите, САЩ и съюзниците им по региони имат шанса да отслабят още елементи на Авторитарната Антанта. Логичната следваща цел при евентуален успех в Иран, ще бъде преобръщане на фронта в Украйна.

Ако анализът ви е бил полезен, може да ме подкрепите в Пейтриън – patreon.com/AleksandarStoyanov

Историята се пише пред очите ни. След шест десетилетия на власт, режимът на семейство Асад в Сирия приключи. Събитията от последните 10 дни шокираха всички, дори и тези, които следяхме войната от близо вече 13 години.
Скоростта с която се разпадна властта на Башар Асад показа колко изкуствен е неговият режим, крепящ се единствено на конците, с които Иран и Русия го използваха за своя марионетка. Упоритата съпротива на Украйна срещу Русия, международните санкции на Запада и безмилостната кампания на Израел срещу свързаните с Иран сили в Близкия Изток, доведоха до скъсването на тези конци. марионетката падна в праха и вече няма сила, която да я изправи.
Преди 7 години в едно свое интервю, Владимир Владимирович Путин обеща, „че ако бунтовниците и терористите отново надигнат глава в Сирия, руската авиация и войски ще ги ударят толкова силно, колкото те [бунтовниците и терористите – б.а.] никога не са виждали!“ край на цитата. Е, бунтовниците надигнаха глава, а руските бойци и самолети, и кораби избягаха толкова бързо, колкото бързо опразниха североизточна Украйна през 2023 г. Вчерашните терористи, днес станаха в наратива на Сергей Лавров „легалната сирийска опозиция“.
Сега за Сирия предстои трудното. На изпитание ще бъде подложена волята на сирийския народ да създаде модерна, просперираща държава, в която раните на войната се лекуват бавно, но окончателно. Ще чуете много лаици и фантасти да говорят за това как Сирия сега трябвало да се дели на части, да се създават нови държави и прочие. Но това би било грешка. Не вярвам и някой от съседите й всъщност да иска подобно нещо. Най-важният фактор в преразпределянето на пост-Асадовия ред ще бъде Турция. Анкара вече получи зелена светлина от САЩ. Пак тя осигурява материална база и финансиране за много от фракциите, които свалиха режима в Дамаск. Турция има интерес Сирия да се възстанови и да е място, където близо 3.5 милиона сирийски бежанци, живеещи в Турция, да могат да се завърнат. Турция иска стабилен южен съсед и поради това основният проблем пред бъдещето на Сирия остава темата за кюрдите и ПКК. Противно на мнението на мнозина, Турция няма проблем с кюрдите по принцип, а само с радикалните марксистко-маоистки крила на кюрдското политическо движение, които намират изражение най-вече в Кюрдската работническа партия. Ако сирийските бунтовници успеят да се договорят с Анкара и да гарантират, че ПКК няма да има достъп до буферна зона по границата на Сирия с Турция, Ердоган ще е доволен и конфликтът ще бъде избегнат.
От там нататък съдбата на Сирия трябва да мине в ръцете на народа й. те трябва да създадат такава форма на управление, която да отразява собствените им перспективи и приоритети. Опитът на САЩ да налага изкуствена демокрация в Афганистан и Ирак не сработи. Няма да сработи и в Сирия. Трябва да се разбере, че мюсюлманите имат собствен път към демокрацията, която принципно е била заложена още от Мухаммад в устоите на ислямската общност (умма), където всички решения трябвало да се вземат от събрания (шура). Тази традиция е жива в Сирия – всички бунтовнически зони в периода 2011-2014 г. се управляваха от местни съвети, излъчени от населението. Именно от долу на горе трябва да върви властта в Сирия. Трябва да се даде гъвкавост на по-консервативните райони да бъдат по-консервативни, а на по-урбанизираните – да са по-светски. Една децентрализирана система със силна самостоятелност на отделните райони и едно федерално правителство, което да надзирава общата валута, закони, армия и външна политика би било, по мое мнение, най-добрият изход от ситуацията, поне на първо време. След шест десетилетия авторитаризъм, населението има нужда най-напред да вземе властта и отговорността в свои ръце и да почувства държавата си като своя майка, а не мащеха – процес, който ние българите така и не реализирахме след 1990 г. Едва след като сирийците придобият усещането за това че управляват своята държава, а не че са управлявани от държавата, те ще могат да мислят за централизиране и преструктуриране на политическата система. Или не. В крайна сметка това ще е тяхната държава и те трябва сами да решават за себе си.
Отзвукът от случващото се в Сирия ще отекне из целия свят. Тя беше ключово звено в системите на Русия и Иран. Иранската „ос на съпротивата“ окончателно рухна. Израел победи. Хизбула е бита и изолирана. Хамас са обезкървени. Режимът на Асад замина. Ирак също върви по своя път, все по-далеч от Техеран. За Русия Сирия осигуряваше ключовите военни бази в Латакия и Тартус – да видим дали Москва ще успее да ги предоговори с бунтовниците или не – много е вероятно Турция да каже тук последната дума. Същевременно през Сирия минаваше мрежата за снабдяване и подхранване на руските външнополитически операции в Африка – намесата им в Либия, изпращането на войски за ЦАР, Судан, Мали, Нигер и Чад. Това удобно разпределително звено изчезна. Нещо повече, новите управници на Сирия могат спокойно да решат да затворят въздушното си пространство за руски военни самолети или такива, транспортиращи оръжие и войници за Африка. Това ще означава, че Москва ще трябва да разчита изцяло на милостта на Турция да пропуска такива полети към Африка. Операциите на „Вагнер“ и другите наемнически части на Кремъл ги очакват тежки дни, особено с оглед засилващите се атаки на местните групировки в Сахел.
Решаването на конфликта в Сирия ще има ключова роля в бъдещето на Израел. Прекъсването на Иранската ос и сключването на евентуална сделка между Израел от една страна и новите управители на Сирия от друга, може да доведе до драстично подобряване на отношенията на Тел Авив с арабските държави, въпреки случващото се в Палестина. Сирия може да се окаже ключът към спогодба между Нетаняху и Мухамад бин Салман, която САЩ търси вече от 7 години.
Но най-голямата борба за Сирия всъщност няма да е политическа, а икономическа. Свободна Сирия ще се превърне в притегателен център за бизнес авантюристи от цял свят, които ще предлагат възстановяване на инфраструктурата, подновяване на добива на ресурси, строежа на жилищни комплекси, болници, заводи, електроцентрали, молове и т.н. Морските брегове скоро ще се окажат примамлива опция за хотелиери и туристически агенции – същото важи и за възможността за посещаване на хилядите исторически обекти. Възможностите са безкрай. Трябва само да има мир и здрава администрация на терен, която да не позволи глада на международния бизнес за нови хоризонти, да превърне държавата в парцелирана територия, в която големите корпорации да вземат много от местните, но да не дават много в замяна. Както казах и по-горе, следващите месеци и поставените в тях правила, регулации и сделки, ще бъдат от първостепенно значение за следващите 20 години от историята на Сирия, а защо не и век.