Около 14:00 българско време, социалните мрежи у нас се взривиха от споделянето на една единствена новина – Европейският съюз потвърждава приемането на България в Еврозоната. След 35 години Преходът свършва, отбеляза сутринта доц. Михаил Груев в ефира на Нова ТВ. Формално погледнато, това е така. На 1-ви януари 2026 г., България завършва пълния цикъл на присъединяване към Европейското семейство – единна валута, единни закони, единни граници, единен пазар.

Приемането на еврото, обаче, няма да донесе край на прехода в умовете и сърцата на българите. 45 години тоталитарен гнет и още 30 години клептокрация няма да напуснат съзнанието на хората за един ден, нито магически ще се излекува наранената психика и манталитет на един народ, който от 35 години къде успешно, къде не, се опитва да бъде демократичен за първи път в цялата си хилядолетна история.

Еврото не е панацея. То няма да премахне корупцията в България. Няма да доведе до промяна в манталитета на политиците ни. Няма да измени облика на сградите. Няма да напълни дупките по пътищата. Няма да донесе справедливост в съдебните зали. Няма да модернизира армията ни. Няма да подобри туризма ни. Няма да изтрие болната русофилия и сбъркан ‘соцносталгизъм’ от умовете и сърцата на масите.

Причината за това е, че нито едно от тези неща не зависят от еврото. Те зависят от българите. Същите тези българи, които след 35 години борба, често въпреки, а не заради своите политици, успяха да се преборят за една по-богата и по-модерна България. За съжаление тази България можеше да е много по-богата и много по-модерна, ако децата и внуците на ЦК и ДС не бяха виснали като воденичен камък на врата на нацията – един тумор изпиващ живота, волята и въображението на вече три поколения българи, родени след края на комунизма.
Приемането на еврото бележи край на трансформацията на българската държава от изостанал заден двор на Съветската империя, в парче от шарения пъзел на европейското благоденствие. Това че парчето е избледняло и някак окаяно на фона на останалите не е вина на Европа, а е вина на българите.

До момента в който не приемем, че вече никой не ни е виновен и че всичко зависи само и единствено от нас, българите ще останем роби на своето мрачно минало – на трите национални катастрофи, на тоталитарния гнет, на несбъднатия национален идеал. Времето за народна депресия свърши. Вече нищо не стои между нас и модерната държавност освен тиквите, които оставихме да поникнат като бурени из двора ни и свинете, които нагло грухтят, разкъсали оградата на кочината, в която следва да бъдат натикани. Време е да почистим собствения си двор. Време е да подкастрим градината, да опитомим животните и да префасонираме фасадата, украсена с твърде много руски паметници, за да подхожда на една свободна, европейска държава.

Войната която виждаме все повече напомня на сблъсък от играта Red Alert 2, където комунистическата фракция разчиташе на масата и ниската цена, докато Запада се осланяше на високо технологични, но изключително скъпи оръжия. Към момента няма никакви индикации че високото качество побеждава високото количество. Ако Запада иска Украйна да победи и Русия да бъде сломена, единственият изход е да се ангажира много по-сериозно и отдадено с военните действия.

Цялата статия ТУК

Макар и породени от сходни социални и политически течения и проблеми, тоталитарните режими в Европа предлагат палитра от различни подходи към установяването на партията-държава. Тези нюанси на бетонното сиво варират в зависимост от икономическото и културното наследство, което съответния режим се опитва да асимилира и употреби. Онова, което обединява трите лица на тоталитаризма, е стремежа към тотален информационен контрол, дирижиране на икономическото развитие и манипулиране на вътрешния и външния свят на индивида. Терор, манипулации, лъжи и омраза към другия се оказват основните инструменти на партията-държава за налагане на своето кредо сред масите. В тази отровна среда, нациите загниват и деградират поколение след поколение. Тоталитаризмите оставят у тях белези, които няколко поколения се борят да заличат.

Цялата статия ТУК

Издигнат над всички останали от висотата на своето стреме, конникът винаги е играл ролята на социален елит сред останалите родове войски в пред-индустриалната епоха. Разбира се, за това помага много и факта, че значителна част от конниците са били аристократи и най-малкото свободни хора с достатъчно ресурси, че да си позволят употребата на ездитно животно и съответната екипировка. През Средните векове, кавалерията съставлява цвета на европейските войски, а нейните представители са облечени освен в стомана и в редица привилегии, които им осигуряват по-добър и по-охолен живот, отколкото на над 90% от тогавашните хора.

Някъде в средата на XIV век обаче тази тенденция за господство на конника в обществото, политиката и на бойното поле, започва да приключва. Причините за това са няколко. От гледна точка на природата, появата на бактерията йешиния пестис води до измирането на поне 1/3 от населението на Европа, в това число и множество аристократи, което лишава кавалерията от числен състав и води до промени в бойните практики и традиции. Същевременно чумата служи като катализатор на голяма социална революция, която води до рухването на феодалния ред в Западна Европа  и провокира държавите да започнат спешна политика на централизация и концентриране на военния потенциал директно в ръцете на властта, а не в замъците на аристокрацията. Същевременно, заедно с Черната смърт от Китай идва и първото „Черно злато“ в историята – барута. Появата на оръдия и огнестрелни оръжия, съчетано с постепенното увеличаване на пехотата за сметка на конницата, породено от вече споменатите социални промени, води до непрекъснатото намаляване на значението на кавалерията, за сметка на огнестрелните войски.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Западът започна да бие отбой по отношение на украинската кауза. Държавните лидери все така говорят за непоклатимата си решителност да доведат нещата до край. Обществените нагласи обаче, отразени в разнообразни статии и коментари, рисуват съвсем различна картина от това, което Байдън, Стармър, Шолц и Макрон се опитват да продават на широката аудитория. Европа, пишат журналистите, е уморена от войната в Украйна и липсата на ясна перспектива за успех. Вкопчени в предстоящата президентска надпревара, американците също извръщат глава в друга посока. Случващото се в Ливан, което някои анализатори определят като начален етап на Третата ливанска война допълнително отвлича фокуса от бойните полета в Украйна – динамиката на събитията в Близкия Изток е далеч по-сериозна, докато фронтовете в Украйна сякаш тъпчат на едно място. Същевременно, на хоризонта се задава нова икономическа криза, за която по-предвидливите хора в бизнеса вече вземат предпазни мерки. В нашата малка родина, емоциите около разпада на ДПС и предстоящите поредни, предсрочни избори отдавна изтикаха украинския въпрос на дъното на новинарския поток. На фона на всички тези значими процеси, няма как да не си зададем въпроса – „Струва ли си Украйна?“