Историята се пише пред очите ни. След шест десетилетия на власт, режимът на семейство Асад в Сирия приключи. Събитията от последните 10 дни шокираха всички, дори и тези, които следяхме войната от близо вече 13 години.
Скоростта с която се разпадна властта на Башар Асад показа колко изкуствен е неговият режим, крепящ се единствено на конците, с които Иран и Русия го използваха за своя марионетка. Упоритата съпротива на Украйна срещу Русия, международните санкции на Запада и безмилостната кампания на Израел срещу свързаните с Иран сили в Близкия Изток, доведоха до скъсването на тези конци. марионетката падна в праха и вече няма сила, която да я изправи.
Преди 7 години в едно свое интервю, Владимир Владимирович Путин обеща, „че ако бунтовниците и терористите отново надигнат глава в Сирия, руската авиация и войски ще ги ударят толкова силно, колкото те [бунтовниците и терористите – б.а.] никога не са виждали!“ край на цитата. Е, бунтовниците надигнаха глава, а руските бойци и самолети, и кораби избягаха толкова бързо, колкото бързо опразниха североизточна Украйна през 2023 г. Вчерашните терористи, днес станаха в наратива на Сергей Лавров „легалната сирийска опозиция“.
Сега за Сирия предстои трудното. На изпитание ще бъде подложена волята на сирийския народ да създаде модерна, просперираща държава, в която раните на войната се лекуват бавно, но окончателно. Ще чуете много лаици и фантасти да говорят за това как Сирия сега трябвало да се дели на части, да се създават нови държави и прочие. Но това би било грешка. Не вярвам и някой от съседите й всъщност да иска подобно нещо. Най-важният фактор в преразпределянето на пост-Асадовия ред ще бъде Турция. Анкара вече получи зелена светлина от САЩ. Пак тя осигурява материална база и финансиране за много от фракциите, които свалиха режима в Дамаск. Турция има интерес Сирия да се възстанови и да е място, където близо 3.5 милиона сирийски бежанци, живеещи в Турция, да могат да се завърнат. Турция иска стабилен южен съсед и поради това основният проблем пред бъдещето на Сирия остава темата за кюрдите и ПКК. Противно на мнението на мнозина, Турция няма проблем с кюрдите по принцип, а само с радикалните марксистко-маоистки крила на кюрдското политическо движение, които намират изражение най-вече в Кюрдската работническа партия. Ако сирийските бунтовници успеят да се договорят с Анкара и да гарантират, че ПКК няма да има достъп до буферна зона по границата на Сирия с Турция, Ердоган ще е доволен и конфликтът ще бъде избегнат.
От там нататък съдбата на Сирия трябва да мине в ръцете на народа й. те трябва да създадат такава форма на управление, която да отразява собствените им перспективи и приоритети. Опитът на САЩ да налага изкуствена демокрация в Афганистан и Ирак не сработи. Няма да сработи и в Сирия. Трябва да се разбере, че мюсюлманите имат собствен път към демокрацията, която принципно е била заложена още от Мухаммад в устоите на ислямската общност (умма), където всички решения трябвало да се вземат от събрания (шура). Тази традиция е жива в Сирия – всички бунтовнически зони в периода 2011-2014 г. се управляваха от местни съвети, излъчени от населението. Именно от долу на горе трябва да върви властта в Сирия. Трябва да се даде гъвкавост на по-консервативните райони да бъдат по-консервативни, а на по-урбанизираните – да са по-светски. Една децентрализирана система със силна самостоятелност на отделните райони и едно федерално правителство, което да надзирава общата валута, закони, армия и външна политика би било, по мое мнение, най-добрият изход от ситуацията, поне на първо време. След шест десетилетия авторитаризъм, населението има нужда най-напред да вземе властта и отговорността в свои ръце и да почувства държавата си като своя майка, а не мащеха – процес, който ние българите така и не реализирахме след 1990 г. Едва след като сирийците придобият усещането за това че управляват своята държава, а не че са управлявани от държавата, те ще могат да мислят за централизиране и преструктуриране на политическата система. Или не. В крайна сметка това ще е тяхната държава и те трябва сами да решават за себе си.
Отзвукът от случващото се в Сирия ще отекне из целия свят. Тя беше ключово звено в системите на Русия и Иран. Иранската „ос на съпротивата“ окончателно рухна. Израел победи. Хизбула е бита и изолирана. Хамас са обезкървени. Режимът на Асад замина. Ирак също върви по своя път, все по-далеч от Техеран. За Русия Сирия осигуряваше ключовите военни бази в Латакия и Тартус – да видим дали Москва ще успее да ги предоговори с бунтовниците или не – много е вероятно Турция да каже тук последната дума. Същевременно през Сирия минаваше мрежата за снабдяване и подхранване на руските външнополитически операции в Африка – намесата им в Либия, изпращането на войски за ЦАР, Судан, Мали, Нигер и Чад. Това удобно разпределително звено изчезна. Нещо повече, новите управници на Сирия могат спокойно да решат да затворят въздушното си пространство за руски военни самолети или такива, транспортиращи оръжие и войници за Африка. Това ще означава, че Москва ще трябва да разчита изцяло на милостта на Турция да пропуска такива полети към Африка. Операциите на „Вагнер“ и другите наемнически части на Кремъл ги очакват тежки дни, особено с оглед засилващите се атаки на местните групировки в Сахел.
Решаването на конфликта в Сирия ще има ключова роля в бъдещето на Израел. Прекъсването на Иранската ос и сключването на евентуална сделка между Израел от една страна и новите управители на Сирия от друга, може да доведе до драстично подобряване на отношенията на Тел Авив с арабските държави, въпреки случващото се в Палестина. Сирия може да се окаже ключът към спогодба между Нетаняху и Мухамад бин Салман, която САЩ търси вече от 7 години.
Но най-голямата борба за Сирия всъщност няма да е политическа, а икономическа. Свободна Сирия ще се превърне в притегателен център за бизнес авантюристи от цял свят, които ще предлагат възстановяване на инфраструктурата, подновяване на добива на ресурси, строежа на жилищни комплекси, болници, заводи, електроцентрали, молове и т.н. Морските брегове скоро ще се окажат примамлива опция за хотелиери и туристически агенции – същото важи и за възможността за посещаване на хилядите исторически обекти. Възможностите са безкрай. Трябва само да има мир и здрава администрация на терен, която да не позволи глада на международния бизнес за нови хоризонти, да превърне държавата в парцелирана територия, в която големите корпорации да вземат много от местните, но да не дават много в замяна. Както казах и по-горе, следващите месеци и поставените в тях правила, регулации и сделки, ще бъдат от първостепенно значение за следващите 20 години от историята на Сирия, а защо не и век.

Сред привържениците на СССР у нас отдавна битува схващането, че Съветския съюз е спасител и закрилник на България по време на Втората световна война. От няколко разсекретени документа на външните министерства на САЩ, Великобритания и СССР става ясно, че в позицията на „Бащата на народите“ по отношение на бъдещето на България след края на войната няма нищо позитивно и обещаващо:

Из писмо на американския шарж д‘афер Търстън до Държавния секретар, 5 януари, 1942 г.

„….след това посланикът (на Великобритания сър Стафърд Крипс – б.а.) изрази мнение, което се надява да предам на вашето внимание, а именно че ситуацията, осветена от срещата в Москва (между Антъни Идън и Йосиф Сталин през декември 1941 г. – б.а.) следва да се разреши моментално. Той се бои, че в противен случай, ако между съюзниците на бъде установена пълна координация, Съветите могат да предприемат самостоятелни простъпки, така че да уредят следвоенния ред в своя полза, като например по въпросите за Съветско-Полската граница или териториалните отстъпки, които България да направи на Турция. Подобен развой ще навреди сериозно на военните усилия на Великобритания и САЩ, особено що се отнася до включването на СССР във войната в Пасифика. Съветите могат да задържат включването си в конфликта до тогава, докато исканията им в Европа не бъдат изпълнени…“

Из обобщен доклад на А. Идън до Военния кабинет след посещението му в Москва, 17 януари 1942 г.

„При първата си среща с г-н Сталин, той изложи с известни детайли своето виждане за следвоенните граници на Европа и по-специално за съдбата на Германия. Той предлага възстановяването на Австрия като независима държава, откъсването на Рейнланд от Прусия под формата на независима държава или протекторат и евентуално създаване на независима Бавария. Той предлага Източна Прусия да бъде прехвърлена на Полша, а Судетите да бъдат върнати на Чехословакия. Той смята че Югославия трябва да бъде възстановена и уголемена чрез териториални компенсации от Италия. Сталин посочва, че Албания трябва да бъде възстановена като независима държава, а Додеканезите да бъдат предадени на Турция, с възможност за корекции на границата по островите, съобразно интересите на Гърция. Турция също така може да получи някои области от България и територии в Северна Сирия…Що се касае до специфичните интереси на Съветския съюз, Сталин смята че границата в Източна Европа трябва да се възстанови към вида си от преди нахлуването 9на Германия – б.а.), включвайки Балтийските републики, частите от Финландия и Бесарабия. Линията „Кързън“ следва да служи като основа за съветско-полската граница, а Румъния следва да предостави на СССР военни бази, в замяна на териториални компенсации за сметка на бившите й територии, окупирани в момента от Унгария… г-н Сталин посочи, че сключването на какъв да е договор между Великобритания и СССР ще бъде възможно само след като Великобритания безусловно признае Съветските граници в Балтийските републики и Финландия от вида им през 1941 г. (преди войната с Германия – б.а.)“

Из „Запись беседы Председателя Совета Народных Комиссаров СССР И.В.Сталина с министром иностранных дел Великобритании А.Иденом. 16 декабря 1941 г. // АП РФ. ф. 45, оп. 1, д. 279, л. 5-21.“

„За спазване на обявения неутралитет, Турция може да получи Додеканезите, населените с турци райони на България южно от Бургас, както и, евентуално, някакви територии в Сирия. Полезно ще е на Турция да се предадат няколко острова в Егейско море, контролиращи достъпа до ключовото им пристанище Измир. На това Идън заявява, че населението на Додеканезите е преобладаващо гръцко, а на други острови е основно турско, което създава необходимост от внимателно регулиране на въпроса. На тази бележка Сталин отвръща, че откъсването на Бургаска област от България се явява наказание за поведението на България по време на войната. България следва да загуби територии и по югославската си граница. Според Сталин, на България й е достатъчно да разполага с едно морско пристанище, визирайки Варна…“

Така изложените документи не оставят никакво съмнение, че в началото на Втората световна война позицията на Сталин към България е подчертано негативна. Промяната в съветската позиция, която се наблюдава в периода 1944-1947 г. е свързана преди всичко с установяване на про-съветското управление на Отечествения фронт и новите реалности на следвоенния ред, в които за СССР става ясно, че нито Турция, нито Гърция ще попаднат в съветската сфера на влияние. Търканията между Сталин и Тито несъмнено влияят на отказа на Сталин да компенсира Югославия за сметка на България чрез отнемане на територии по западната българска граница.