На 9-ти май по традиция, чуждопоклонниците у нас веят руски знамена (а понякога и съветски), окичват се с цветовете на колорадския бръмбар и скандират в подкрепа на една мъртва империя, чийто наследници днес се опитват да събудят старата мумия, но декорирана в нови, националистически дрехи.
Истината за 9ти май обаче е една – това не е „Денят на Победата“ за България, а Денят на Загубата. На 9ти май, с победата на СССР над Германия се слага окончателна точка на българския национален идеал за обединение, слага се точка на културното, политическото, стопанското и военното развитие на Третото българско царство и над страната ни се спуска грозната, червена завеса на комунистическото позорище.
На 9ти май България губи. Тази загуба е започнала точно 9 месеца по-рано. Ако използваме биологичната алюзия, 9-ти май е датата на раждане на Третата национална катастрофа, зачената жестоко и насила от Червената армия и Отечествения фронт на 9-ти септември, 1944 г. Днес за жертвите на насилие е дадено правото на аборт, но за България през 1944/45 г. такова право няма. Тлъстото, червендалесто, ревящо и вечно гладно за човешки жертвоприношения отроче на комунизма ще бъде родено от грижовната съветска акушерка пред безучастните погледи на нейните партньори. След това същото това червено отроче ще расте, ще пълнее поглъщайки съдбините на десетки, ако не и стотици хиляди българи, ще достигне първо пълнолетие, когато ще се оформи неговата правешка физиономия, след което ще изкара годините на своя „зрял социализъм“, за да залинее след инфаркта на 10-ти ноември, но и да се прероди за нов живот в лицето на своите отрочета. И така вече 80 години.
За съжаление, средната продължителност на живота на комунизма се оказва по-голяма от средната продължителност на живота на българина. Шансът да сте се родили заедно с комунизма и да го надживеете, е, за съжаление, нищожен. За още по-голямо съжаление нищожен се явява шансът да го надживеят и онези, които са се родили в „зрелите“ му години, но вината за това, до голяма степен, си е и тяхна.
На 9-ти май 1945 г. България губи. Въпреки саможертвата на своите войски, пратени за курбан от новата Червена власт в Югославия, въпреки че 30 000 са убити и ранени в боеве за освобождение на чужди и враждебни към нас народи и земи, България не получава мечтания статут на съвоюваща държава. Той й е отказан на Парижката мирна конференция. Когато се подписват окончателните договори с Победителките на 10 февруари 1947 г., България е сред победените.
Тази загуба ни излиза скъпо – освен 30 000 убити и ранени, България става обект на година и половина съветска окупация, която ни коства тогавашните 140 000 000 000 лева. Същевременно, страната ни е осъдена да заплати 70 000 000$ (днешни около 1 300 000 000$) на Югославия и Гърция заради окупирането на техни територии между 1941 и 1944 г. Територии, населени тогава с българи, които по право би следвало да принадлежат на България. В тези суми не влиза броя на избитите от Народния съд, нито на избитите без съд и присъда от съветските слуги – един американски журналист ги оценява през 1946 г. на 30 000 души. Не влиза държавният ни резерв, изнесен към Москва, нито пенсионният ни фонд, нито всички други ресурси, които СССР ще точи от България през следващите 45 години. Не влизат над 300 000 жертви на комунистическия режим след 1945 г. Не влиза съсипания национален дух, провалената наука, обезличената армия, смазания психически и морално народ, осакатената култура.
България не печели нищо на 9ти май. България губи. Губи себе си, губи своето тогавашно настояще, а съдейки по това кой ни управлява сега, явно е загубила, още тогава, и своето бъдеще.
Да поговорим за История 