През 1939 г. светът е хвърлен в най-кървавият конфликт в своята история – Втората световна война. Бойните действия скоро обхващат цяла Европа, а след това и Северна Африка и Далечния Изток. Отвъд Океана, САЩ наблюдава с тревога как Германия и Япония разгромяват Великобритания и Франция под мълчаливия взор на СССР. Макар политиците във Вашингтон да се опитват да избегнат директната намеса във войната, за президента Рузвелт е повече от ясно, че след като 20 години по-рано са принудени да нарушат своята „златна изолация“, Щатите ще трябва отново да се включат в борбата за прекрояване на световния ред. Атаката на японците срещу Пърл Харбър и последвалите операции във Филипините са изненадващи, но не и неочаквани. В началото на декември 1941 г., САЩ влизат официално в конфликта, след като месеци наред преди това вече са снабдявали Великобритания и СССР с военни доставки.

Оказва се обаче, че политиците във Вашингтон не са единствените, които очакват неизбежната война. Веднага след официалното включване на САЩ в конфликта, една корпорация излиза на преден план с дръзко предложение, което смайва със своя мащаб, рисковете, които компанията е склонна да поеме и търсенето, което нейния продукт несъмнено ще предизвика по фронтовете, където се сражават американски войници. Името на компанията е „Кока Кола“.

ЦЯЛАТА СТАТИЯ МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

През последната седмица стана ясно, че Русия прехвърля цяла дивизия севернокорейски войски на своя територия, с цел да ги разположи в Курска област, където окончателно да бъде ликвидиран украинския „клин“, оформен преди около 3 месеца след изненадваща атака на ВСУ.

Прехвърлянето на корейци на фронта показва няколко важни неща. Първо – Русия очевидно започва да изчерпва своя военен капацитет що се отнася до осигуряване на наемници и доброволци от собственото си население. Москва вече понесе сериозни загуби – поне 600 000 убити и ранени (вероятно 1:5) и се сблъсква с пасивната съпротива на населението да се включи в редиците на широко прокламираната като патриотичен дълг „специална военна операция“. Напрежението в някои от републиките на РФ, както и сериозния ръст в обещаните премии за нови войници – по над 55 000$ на човек, показват, че правителството има сериозни затруднения с мотивирането на населението. Същевременно, спадовете в доверието към правителството, които „Левада“ отчитат в своите допитвания, е ясен сигнал, че Путин няма да посмее да включи масово наборници във фронтовите части. Въпреки това има сигнали за постоянно вербуване на срочнослужещи, които дори без подписан договор да бъдат пращани на фронта срещу обещание за изплащане на суми и покриване на други семейни дългове.

Вторият сигнал е, че Москва разширява своята система за ангажиране на контрактори и наемници, които да изпълняват задачите, които традиционно се изпълняват от редовните въоръжени сили на дадена държава. Не бива да се лъжем, че корейските войски в Русия са нещо друго освен наемници. практиката за отдаване на собствена войска като наемна за чужда държава може да се проследи до XVII век в Германия. Саксонския електорат, Хесен и Хановер са били държави, прочути с това че отпускат контингенти по 12-17 000 души в служба на Великите сили, които са готови да жертват чужда кръв за своята кауза. Практиката се запазва до ден днешен и това, което Русия прави не е нито необичайно, нито сензационно. Впрочем Зеленски предложи същото преди около седмица, заявявайки, че Украйна може да започне да изнася опитни войници за мисии на НАТО в случай че бъде приета в Алианса и войната с Русия приключи успешно. КНДР, която страда от хронична липса на ресурси и пари, с готовност може да отдаде своя човешки ресурс срещу траншове от Москва. С оглед драматичните увеличения на военния бюджет за следващите години и ръста на БВП на база военна индустрия и износ на ресурси за Китай и Индия, Русия може, на този етап, по-лесно да си позволи да жертва чужди синове, отколкото своите собствени, тъй като парите са на по-лесно разположение за Путин, отколкото готовността на поданиците му.

Третият сигнал е, че планът на ВСУ да откъсне значителни руски сили от Донецк за закърпване на ситуацията в Курск се провали. В момента руските войски нанасят постоянни, макар и малки по мащаб, поражения на украинците, които отстъпват и в Курск, и в Донецк. Прехвърлянето на корейски войски допълва вече обичайната практика за използване на чуждестранни „волентири“ започната с чеченци, сирийци и наемници от Африка. Нищо чудно някой ден да видим и други приятели на Русия да провождат свои контингенти така, както и Хитлер разчита на чужденци за войната със СССР. Редно е тук да отчетем, че Украйна също се възползва максимално от притока на чуждестранни доброволци, което отразява собствените й проблеми с мобилизацията на местното население. При всяко положение, Русия намери начин да закърпи фронта в Курск без да обявява допълнителна мобилизация на срочнослужещи и без да отслабва значително натиска си в Донецк. Още веднъж се доказва една болезнено позната истина, която Запада, уви, не е усвоил – колкото по-дълго воюват държави от калибъра на САЩ, Китай и Русия, толкова по-силни стават те спрямо своите противници, тъй като индустрията им постоянно ускорява своите обороти, земите им остават като цяло незасегнати, а враговете им мъчно могат да им противопоставят необходимите ресурси за толкова продължително време.

На фона на тези събития, Г7 отпуска заем от 50 000 000 000$ на Украйна, но това сляпо наливане на пари не може да компенсира липсата на категорични политически решения спрямо войната, както и на все по-трудното мобилизиране на обществена подкрепа в държавите, притиснати между Запада и Изтока – Украйна, Молдова, Грузия, Армения. Вижда се напоследък, че руската пропаганда дава богат урожай не само в тези държави, но и в страни-членки на ЕС – Унгария, България, Словакия. Изборите в Грузия и България тази неделя и случващото се в Молдова, би следвало да пращат ясни сигнали към Запада, че Европа и САЩ трябва сериозно да преразгледат реториката и подхода си към пост-съветското пространство.

Сред привържениците на СССР у нас отдавна битува схващането, че Съветския съюз е спасител и закрилник на България по време на Втората световна война. От няколко разсекретени документа на външните министерства на САЩ, Великобритания и СССР става ясно, че в позицията на „Бащата на народите“ по отношение на бъдещето на България след края на войната няма нищо позитивно и обещаващо:

Из писмо на американския шарж д‘афер Търстън до Държавния секретар, 5 януари, 1942 г.

„….след това посланикът (на Великобритания сър Стафърд Крипс – б.а.) изрази мнение, което се надява да предам на вашето внимание, а именно че ситуацията, осветена от срещата в Москва (между Антъни Идън и Йосиф Сталин през декември 1941 г. – б.а.) следва да се разреши моментално. Той се бои, че в противен случай, ако между съюзниците на бъде установена пълна координация, Съветите могат да предприемат самостоятелни простъпки, така че да уредят следвоенния ред в своя полза, като например по въпросите за Съветско-Полската граница или териториалните отстъпки, които България да направи на Турция. Подобен развой ще навреди сериозно на военните усилия на Великобритания и САЩ, особено що се отнася до включването на СССР във войната в Пасифика. Съветите могат да задържат включването си в конфликта до тогава, докато исканията им в Европа не бъдат изпълнени…“

Из обобщен доклад на А. Идън до Военния кабинет след посещението му в Москва, 17 януари 1942 г.

„При първата си среща с г-н Сталин, той изложи с известни детайли своето виждане за следвоенните граници на Европа и по-специално за съдбата на Германия. Той предлага възстановяването на Австрия като независима държава, откъсването на Рейнланд от Прусия под формата на независима държава или протекторат и евентуално създаване на независима Бавария. Той предлага Източна Прусия да бъде прехвърлена на Полша, а Судетите да бъдат върнати на Чехословакия. Той смята че Югославия трябва да бъде възстановена и уголемена чрез териториални компенсации от Италия. Сталин посочва, че Албания трябва да бъде възстановена като независима държава, а Додеканезите да бъдат предадени на Турция, с възможност за корекции на границата по островите, съобразно интересите на Гърция. Турция също така може да получи някои области от България и територии в Северна Сирия…Що се касае до специфичните интереси на Съветския съюз, Сталин смята че границата в Източна Европа трябва да се възстанови към вида си от преди нахлуването 9на Германия – б.а.), включвайки Балтийските републики, частите от Финландия и Бесарабия. Линията „Кързън“ следва да служи като основа за съветско-полската граница, а Румъния следва да предостави на СССР военни бази, в замяна на териториални компенсации за сметка на бившите й територии, окупирани в момента от Унгария… г-н Сталин посочи, че сключването на какъв да е договор между Великобритания и СССР ще бъде възможно само след като Великобритания безусловно признае Съветските граници в Балтийските републики и Финландия от вида им през 1941 г. (преди войната с Германия – б.а.)“

Из „Запись беседы Председателя Совета Народных Комиссаров СССР И.В.Сталина с министром иностранных дел Великобритании А.Иденом. 16 декабря 1941 г. // АП РФ. ф. 45, оп. 1, д. 279, л. 5-21.“

„За спазване на обявения неутралитет, Турция може да получи Додеканезите, населените с турци райони на България южно от Бургас, както и, евентуално, някакви територии в Сирия. Полезно ще е на Турция да се предадат няколко острова в Егейско море, контролиращи достъпа до ключовото им пристанище Измир. На това Идън заявява, че населението на Додеканезите е преобладаващо гръцко, а на други острови е основно турско, което създава необходимост от внимателно регулиране на въпроса. На тази бележка Сталин отвръща, че откъсването на Бургаска област от България се явява наказание за поведението на България по време на войната. България следва да загуби територии и по югославската си граница. Според Сталин, на България й е достатъчно да разполага с едно морско пристанище, визирайки Варна…“

Така изложените документи не оставят никакво съмнение, че в началото на Втората световна война позицията на Сталин към България е подчертано негативна. Промяната в съветската позиция, която се наблюдава в периода 1944-1947 г. е свързана преди всичко с установяване на про-съветското управление на Отечествения фронт и новите реалности на следвоенния ред, в които за СССР става ясно, че нито Турция, нито Гърция ще попаднат в съветската сфера на влияние. Търканията между Сталин и Тито несъмнено влияят на отказа на Сталин да компенсира Югославия за сметка на България чрез отнемане на територии по западната българска граница.