На фона на стартовата им позиция, придобитото с труд, пот, лишения и мъка в крайна сметка си е струвало, поне за тях. Всички трудности, неуредици и несправедливости на системата сякаш са останали отвъд дебелата мембрана, с която тези хора са увили своето съществуване. Залисани в 8-10-часови работни дни, в това число и съботите, „военното поколение“ (родените 1935-1955 г. – б.а., виж целия текст) не е имало много време да разсъждава върху нередностите на комунизма. Отгледани от ден едно в комунистическата учебна пропаганда, това поколение израства с любов и вяра в Партията. За тях не е имало спомени от Царство България, нито алтернатива на другаря Димитров. Зверствата са останали далеч в градовете, а сътресенията около махането на Югов са избледнели на фона на новосъздаващи се семейства и борба за квартири в селцата около големите градове и заводите. От гледна точка на „Военната генерация“, 1970-те са донесли обещания социалистически просперитет. Всъщност Перестройката и Преходът за тях маркират падението на държавата, която това поколение е градило със своя постоянен, къртовски труд. Няма как да им обясним, че съсипването на съграденото от тях започва от бай Тошо, а не от Филип Димитров. За тях злодеите не са ДС, а СДС.

Това поколение си отиде. Остава спомена за тях. Хората, които вярваха, че градят бъдещето и че правят добро, с всеки удар на чука, с всяка преместена щайга, натоварен самосвал или извозена вагонетка с руда.

Цялата статия може да прочетете ТУК