Журналистът Владимир Свинтила взема това интервю от офицера и ветеран от Първата световна война Георги Ст. Георгиев като част от диренията си, свързани с миналото и духовността на българите. Георги Ст. Георгиев е автор на вероятно най-популярните спомени на български войн от Голямата война – „Един от Първа дивизия„. Роденият през 1896 г. в София Георгиев завършва Право и развива литературния си талант до 1944 г., когато като царски офицер и политически неудобен, е поставен в изолация и писателската му дейност е прекратена. Верен на своя дух, Свинтила не се колебае да общува с този неудобен за властите спомен за духа и величието на армията на Третото българско царство. Интервюто е публикувано след 1989 г. в сп.“Българска орда. Известия“, кн.1(59)от 2000 г. Настоящият текст ми бе любезно предоставен от журналиста Данаил Глишев, с чието позволение го публикувам, тъй като вярвам, че съдържа послания и мисли, които всеки съвременен българин трябва да познава.

Текст на Владимир Свинтила:
През 50-те години предприех за себе си една анкета сред български писатели, социолози, философи, историци, свързани с шоплука, върху народопсихологическите проблеми в шопските земи. Материалите от тази анкета съм публикувал само отчасти поради това, че в ония години нямаше никакъв обществен интерес към въпроса. Предлагам на читателя един разговор с Георги Ст. Георгиев, достатъчно известен, за да бъде представян тук, автор на „Един от първа дивизия“ – книга, посветена на военната психология и военните качества на шопа.

Георги Ст. Георгиев ми бе години редовен гост в Панчарево, където често ми четеше писма от френски писатели, адресирани до него и където главните разговори бяха на тема народопсихология и шоплук. През есента на 1954 г. съм записал следния разговор.

– Какво е основното качество на шопа като войник?

– Безстрашието. Като казвам безстрашие аз не мисля героизъм, героически постъпки, нямам предвид нищо епическо. При шопа има това качество: липса на страх, не се плаши, не се бои. Това е причината и да не се прикрива достатъчно, да не е достатъчно тактик в сраженията. Без трепет е. Сякаш смъртта не го засяга.

– Определението, простете, не е напълно ясно. Вие правите някаква разлика между смелост и безстрашие?

– Да, правя такава разлика и такава разлика в боевете наистина съществува. Смелият знае, че може да го убият. Той се страхува, но преодолява страха си и затова е смел. Безстрашието е нещо друго, което ми е трудно да определя. Тук няма страх от смъртта и следователно няма нищо за преодоляване. Смелостта е нещо психологически сложно: съзнание за опасност, страх, свързан с тази опасност, преодоляване на страха. Безстрашието е нещо просто, едносъставно. Има съзнание за смърт, но това съзнание не поражда никакъв страх, който после съвестта трябва да преодолее. Просто не съществува страх от смъртта.

– Може да се предполага, че тази липса на страх е свързана с някакъв тип социална примитивност?

– Шопът наистина е достатъчно примитивен. Но у нас, поне през Първата световна война, имаше все още достатъчно примитивни групи. Съществуваха колибари, които не бяха влизали в контакт с никаква цивилизация – първият им контакт с модерността стана чрез войната. Първият механизъм, който узнаха, беше пушката. Освен колибарите съществуваха все още истински номади – цинцари, каракачани. Тези хора бяха с такъв примитивен бит, че сходни на тях можеха да бъдат открити само във вътрешността на Азия. В армията, в командването, сред офицерските среди искам да кажа, тези неща се чувствуваха. Разбира се българската социология, доколкото съществуваше, бе сляпа за тях. Но за нас това бе проблем. Тези хора трябваше да станат войници в една модерна армия. Там за пръв път бяха ограмотявани. Искам да подчертая: имаше много примитивни групи. Но с липса на страх от смъртта се се отличаваха само шопите. И ранени те не се вайкаха. И близо до смъртта мълчаха. Не правеха завети. Не изпращаха последни думи до жени и майки, до деца и бащи. Не нареждаха. Докато българският войник по принцип умираше ритуално – на бойното поле или в болницата. Той „предаваше душата си“ , „представяше се“ пред небесните сили, изричаше тържествено последните си думи и напътствия. Това бе много характерно. Шопът просто мълчеше и умираше безмълвен. А в боевете просто не проявяваше страх.

– Това е нещо мирогледно. Не смятате ли? В шоплука има въобще някаква резигнация – „човекът е гост на земята“. Това според мен напомня елегичното верую на прабългарите: „човек и добре да живее, умира“.

– Знам за тези тълкувания на нашата интелигенция. И Вие, зная, търсите приемственост между прабългарската мирогледност и мирогледността в шоплука. Аз зачитам тези виждания, но не ги споделям. За мен въпросът е по-друг.

– Какъв е за вас въпросът?

– Върху елегичността на Омуртаговите надписи пръв се произнесе Геза Фехер. И това много повлия на интелигенцията тогава. но елегичност, както и съзерцание, при шопите аз не намирам.

– А какво намирате Вие?

– Намирам стоицизъм. Ето това намирам. Древните стоици също така не са били съзерцателни, а са се стремели по стоически път да преодолеят проблеми, които са им се поставяли от стечението на обстоятелствата, от историята, от живота. Стоицизмът е една рационална философия. Философ аз не съм, но мога да се опра на някои френски изследователи. Ако останем при Брейе, стоицизмът е пръв опит да се създаде тип поведение, което да отговори добре на нуждите на живота. В това отношение тук е извършена някаква революция. Преди стоиците хората са реагирали на всичко спонтанно. При стоиците спонтанната реакция е запретена. Самото човешко поведение е плод вече на някакво развитие на културата и не е повече свързано с естествената личност. Тук има доктрина. Доктрината подчинява. Човекът е доктринен. И го изразява в поведението си.

При шопа стоицизмът пронизва целия живот, сякаш той сам е привърженик на някаква си стоическа школа, което естествено не е и не може да бъде. Независимо от това той е стоик. В бита си е най-близо до Диоген. В дома му няма нито една излишна вещ, искам да кажа вещ, която да не е за постоянна употреба. Стените и на заможните шопи са голи.

В миналото в шоплука имаше достатъчно двукатни къщи. Те са засвидетелствувани само от руски военни фотографи. У нас аз не знам снимки, не знам картини с такива къщи и не знам някой да се е занимавал с тях. Нито Тодор Златев ги знае. Питал съм го. Но такива двукатни къщи съществуваха. Дори твърде просторни. С вътрешни стълби. И те бяха отвътре едната голота. Рогозки на пръстените подове, миндери със сиви вълнени черги, белосани стени, прости ракли без украса. Много малко бакърени съдове. И много прости грънци – без украса. Почти не познаваха градинските цветя. Дворът, това бе гумното – голо и неприветливо.

За тях, как да Ви кажа, битът на други български краища – по-богат, по-развит, по-артистичен бе неприятен. Както им бяха неприятни градските жени поради тяхната козметика. Всичко това е толкова близо до бъчвата на Диоген.

Този беден откровен живот, тази простота на бита са свързани със съзнанието за преходността на битието и със стоицизма всичко да се понася. Тъй като те никога не се оплакваха, особено в армията, аз сам съм се питал: страдат ли тези хора? несъмнено те страдат. Но страданието, смея да кажа, е нещо по-различно за тях.

– Как по-различно?

– За тях то не е нещастие.

– Надявам се, че Вие не откривате у тях християнската любов към страданието?

– Ни най-малко. Ако откривах това, нямаше да се побоя да го кажа. Може би за тях страданието да се покрива с нашата представа за необходимостта, за непреодолимостта. Вероятно при тях необходимото, неизбежното не буди болка. Мисля, че болката идва само от нарушението на необходимия ред.

– Не ви разбирам.

– Вземете „Гераците“. Там болката е в това, че вече се постъпва по друг начин. Постъпките, които се извършват, не са необходими – напускането на дома и прочее. За шопа изглежда съществува един всемирен ред – раждане, живот, страдание, смърт. Който приеме едното, приема и всичко останало. Доколкото всичко се движи в този

ред, страдание няма. Страданието се почва, когато се напусне познатото, привичното. Шопът не познава никаква митафизика, но се боя, че неговите нрави са метафизика. Не зная. Не мога да се произнеса. но доколкото съм чел Кант, мисля има нещо такова. Метафизика на нравите. Не искам да отивам далече, но мога да допусна, че у шопите има някакво страдание от свободата – точно тя, парадоксално, за техния живот, за тяхното разбиране не е необходима. Тя е обратното на необходимостта. А за шопа необходимостта е главното. Ако необходимото е такова, че трябва да се приеме без протест и без страдание, какъв е смисълът тук на свободата.?

– Вие искате да кажете едва ли не, че шопът живее с древногръцката представа за върховната необходимост – ананке?

– Не искам да кажа нищо. Това е така. Понеже приема необходимия ход на нещата, именно за това шопът не познава страданието, или то е нещо различно от него. И не познава страха от смъртта.

Вие ме тласкате в области, които не са ми свойствени и където аз мога силно да сбъркам. С положителност мога да твърдя само това, че у шопа е представена в истинския и вид чувствителността на стоиците. И аз се питам дали стоическата философия няма някакъв произход от хитерланда. Не искам да се разпростирам в други паралели, успоредици, сходства, прилики с други школи и векове. Там е необходима подготовка в история на философските учения, каквато аз нямам. Затова оставам при своите наблюдения. През живота на шопа минава нещо стоическо – от бита до мировъзрението и отношението към страданието и смъртта.

По въпроса, който се постави отначало и по който аз съм компетентен да съдя – бойните качества на шопа – мога да кажа, че тук има нещо удивително. Вие можете само като омагьосан да следите мощното движение на ротите напред, които никой и нищо не може да възпре, поради което дивизията бе наречена „желязна“.

Денонощните преходи не ги уморяваха, не разваляха дори настроението им. Дъждът, калта, лапавицата ги връщаха сякаш при земята – при оранта. Пълно бе свързването им с животните, за които полагаха повече грижи, отколкото за себе си – и първите грижи. И никаква носталгия по домовете си, които естествено обичаха. Войната бе една работа, която трябваше да се свърши. Най-напред тя. И нищо не носеше разочарование – ужасния бит на окопите, въшките и дори гладът.

– Тези неща ги няма във Вашата книга „Един от първа дивизия“.

– Няма ги, защото бях достатъчно млад. В книгата ми е духът на офицерството от 20-те години. Там по необходимост има ограничения. Има себелюбието на професията, от което съм се освободил. Тогава бях повече офицер. Сега съм повече българин. И днес съм по-близо до войницитге. Ние всички преживяхме нещо сходно с герои на Пушкиновите „Цигани“. Но ако днес трябва да преработя книгата си, аз естествено ще вложа много нови неща. Всъщност аз съм щастлив, че във войните се бих рамо до рамо с шопите. Имайки предвид, че бях по-скоро хедонист. Но от тнях възприех стоицизма, който ми бе полезен.

Те бяха страховити в своя устрем. В дъжда, с мокрите прибрани знамена, с цървулите, защото нямаха ботуши, с пушките през рамо с цевите надолу, с мокрите раници и тежките от дъжд шинели. През киша и кал това множество се движеше не безропотно, и не като автомат, и не като смазана безволева тълпа. Това бе устрем. Железен устрем. Във всяко движение присъстваше съзнанието. И нито миг колебание. И нито миг съмнение в успеха. Щом трябваше противникът да бъде спрян, значеше, че той ще бъде спрян. За това бяха те там – по тия оголени пътища, край тия разорани черни угари, край тия гушести се сред хълмите села. Бавен, тежък поток от хора – едно

движение като при великото преселение на народите. Тогава схванах, че да си интелигент е нищо. Истината я имаха те.

– В думите Ви долавям сякаш нещо от Страшимиров, от неговия роман „Вихър“ – с шопите към Одрин.

– Литературно влияние тук няма. Това са мои наблюдения. Книгата на Страшимиров естествено съм чел и познавам. Прекрасна работа. Сходството във впечатленията идва от това, че са почерпени от сходни картини. Разбира се Страшимиров е бил с шопите в Балканската война. Аз в Първата европейска. В това има много разлики. Но човешката материя разбира се е една – шоплукът, което значи неостъпност пред смъртта.