На 1-ви ноември България отбелязва Деня на народните будители. Историята на празника започва още в началото на XX век, когато в отделни части на страната и най-напред в Пловдив, местните училища започват да честват ден, в който да се отдаде почит на личностите , изиграли ключова роля в развитието на българската просвета и култура. Нуждата от масово честване на празника е осъзната по-ясно след двете Национални катастрофи и рухването на българската национална идея след подписването на Ньойският договор. Ключово значение за издигането на 1-ви ноември като общонароден празник изиграва министъра на просвещението Стоян Омарчевски, който много правилно усеща нуждата от пренасочване на българския национален идеал от култ към политическите дейци и завоеватели, към носителите на културните и духовни ценности на народа ни. Неговите идеи намират отражение в Окръжно писмо 17743, издадено на 28-ми юли 1922 г.

Ето как Омарчевски формулира тогавашния обществен проблем, довел до решението за създаване на празника:

До преди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие на сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение в идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо смислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколенията в продължение на цели десетилетия, бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а от там и отражението на отрицателни прояви сред учащата се младеж. Последната се увлече от всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душата й, и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновено увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сили, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България. Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови, Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Левски, Караджата, П. Р. Славейков, Иван Вазов и мнозина още големи и малки строители на нашето възраждане и освобождение, както и големите фигури на политико-обществени и културни дейци след освобождението са завещали на поколенията своите несъкрушими, светли дела, които трябва да се сочат като примери, като образци на бляскаво изпълнен отечествен и национален, културен и граждански дълг. Стореното от тях ни удивлява, трогва, възнася; то окриля нашия дух; то му дава полети и творчество; то говори на сърцето и душата със силата и блясъка на идеала, с обаянието на обикновеното.

Предложението на Омарчевски че

1)на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празника да не остане само училищен, но и да стане общо национален в истинския смисъл на думата, и 2) празника да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията.

е последвано от конкретни стъпки – промяна на съответните закони и одобряване на празника първо от Народно събрание, а след това, през февруари 1923 г. и с указ на цар Борис III. От този момент до 1945 г. 1-ви ноември – денят на св. Иван Рилски, се превръща в празник на всички будители.

С идването на тоталитарния режим на БКП, 1-ви ноември, както и много други светли български празници, се изхвърля от календара с чествания и е заменен от конюнктурните дати, чествани от комунистическите режими по света, както и изфабрикуваните поводи, свързани с историята на БКП, която Партията се опитва да слее с общонационалната история, присвоявайки комунистически характеристики на дейци от „давното и недавно минало“ на българския народ. В контекста на комунистическия режим отменянето на 1-ви ноември като празник е съвсем резонно. Нито биографиите, нито делото, нито идеите на повечето български будители могат да бъдат изопачени достатъчно и подчинени на нуждите на тоталитарната идеология. Паисий, Софороний и Каравелов са чеда на богати родове. Други дейци като Раковски например громят Русия в своите писания. Ботев – единственият достатъчно „ляв“, за да бъде употребен е популяризиран, но само в онези отрязъци от творчеството му, които не карикатурят Русия, тиранията и нуждата от равноправие на всички хора, а не само на номенклатурата. Левски също е твърде голяма светиня, за да се пипне, но за сметка на това образът му се размива, митологизира и, смея да твърдя, обезличава, изземайки от него човешкото, републиканското и демократичното, за сметка на легендите за синеокия рибар, почтипартизанина и, разбира се, Джингиби – образ, осмиван още през комунизма.

През 1992 г., три години след падането на тоталитарната система, празникът 1-ви ноември е възстановен като честване. Проблемът е, че възстановяването на празника като формална дата, не може да отмени неговото заличаване в продължение на 47 години, нито факта, че три поколения българи израстват с напълно грешни и подменени представи за своите исторически фигури. Именно това обуславя и факта, че днес, 32 години след възстановяването на празника, българската държава и общество все още не могат да изпълнят датата със съдържание и тя е сведена, повече или по-малко, до неучебен ден, на който учениците да отдъхнат след контролните през октомври.

Вместо да се съсредоточим върху това как адекватно да превърнем в реалност онези идеи, които Стоян Омарчевски много навременно и с оправдана тревога излага в Окръжно писмо 17743, днешните български общественици се надпреварват да говорят за „Съвременните български будители„. Безочливият хюбрис да сравняваш хора като Паисий Хилендарски и Петко Славейков със съвременни личности, чието дело все още няма ясно отражение върху съдбата и развитието на българския народ, е, по мое мнение, безумно. Това не означава, че творци като Георги Господинов или Теодор Ушев не заслужават признание приживе. Но преди Георги Господинов да се превърне в Иван Вазов, преди думите и стиховете му да „пробудят“ няколко поколения, ще трябва да изтече още доста вода.

По своята същност, както го е описал Омарчевски, 1-ви ноември е консервативен празник, в който честваме паметта на хора, чието дело се е доказало през десетилетията и вековете. Да кичим с титлата „Съвременни будители“ личности, чийто живот и дело тепърва трябва да се докаже пред изпитанията на времето, означава да рушим замисъла на днешния ден. Същевременно, българското общество продължава да тъне в огромните заблуди, с които тоталитарната идеология обгръща образа на същинските ни будители. Няма как адекватно да изградим ново поколение будители, без да сме почистили паметта на старите. Няма как да превърнем съвременната ни история в пример за бъдните поколения, без да познаваме истината за отминалите векове и делата на хората, живели в епохата на изграждане на националното ни самосъзнание.

Успоредно с изчистването на съдържанието на днешния ден, друга важна стъпка за утвърждаването на 1-ви ноември сред младите поколения – най-важната задача, описана от Омарчевски, е редно да започнем да разказваме историята не с езика на миналото, а със словата на бъдещето. Големият проблем след 1992 г. е, че три поколения, които не разбират същността на будителите, се опитват да научат следващите три поколения на тази същност, предавайки посланията с остарелия език и остарялото мислене на зрелия тоталитаризъм.

Новите генерации – Зет и Алфа не разбират от читалищна самодейност, банални и патетични речи на директори и бюрократи, нито от овехтели портрети по стените, овехтели страници в книгите и овехтели дефиниции в главите на овехтели схоластици. Новото поколение има нужда от нов начин на поднасяне, от нов подход, от нова перспектива към миналото и към личностите в него. Новото поколение има нужда да научи, че на младини будителите ни са били бунтари, „рокаджии и пънкари“ на XIX век. Новото поколение трябва да разбере, че детството на будителите е минало през проблеми, с които днешните младежи могат да „рилейтнат“ (както обичат да казват те). Децата на XXI век трябва да осъзнаят че децата на XIX век също са се борели с индустриалната революция, нововъведенията и закостенялостта на техните бащи и майки, баби и дядовци, и на обществото им като цяло. Най-важното – новото поколение трябва да може да припознае себе си в старото, за да може успоредно със споделените борби срещу традиционното, овехтялото и закостенялото, GenZ и GenAlpha да възприемат и припознаят идеите за достойнство, работа в екип, борба за по-добър живот не само за себе си, но и за целия ти народ и най-важното – нуждата традициите и ценностите да се предадат на следващото поколение.

През 1922 г. Омарчевски замисля 1-ви ноември като консервативен празник на завръщане към старите културни ценности традиции като опит за преодоляване на Националните катастрофи. Днес, 102 г. по-късно много от проблемите, които той очертава остават все така печално актуални. Времето за носталгия към изгубените ценности обаче отмина. Време е не ние да се връщаме в епохата на Възрожденците, а да докараме Възрожденците в нашата епоха. Време е да издигнем мостове между техния живот и нашия, да видим паралелите, да почерпим от примерите и да припознаем споделените помежду ни болежки и несгоди. Нека Съвременните Будители най-напред да бъдат докараните в XXI век Паисий, Софроний, Каравелов, Ботев и Славейков, а не творците, които днес само наливат основите на бъдещата си слава и обществено значение. Преди да превръщаме живи хора в икони, което провалът на тоталитаризма следваше да ни научи да не правим, нека най-напред срещнем истинските икони с днешното общество. Нека изчистим патината на времето и покажем на младите великите личности от историята ни в един красив, нов, съвременен вид, в който те могат да се огледат, припознаят и да се вдъхновят.