На 23-ти декември, 1943 г., ген. майор Уилям Донован, командир на Управление на Стратегическите Служби (OSS – предшественик на ЦРУ – б.а.), пристига за среща с външния министър на СССР Вячеслав Молотов. Двамата на дълго и широко обсъждат отношението на Съюзниците към България. Четири дни по-късно, на страниците на в. „Правда“ се появява статия от Георги Димитров, в която се разказва за кризата в България* (Г.Д. така и не обяснява каква точно е тя, освен че е повсеместна – б.а.). Молотов и Донован постигат пълно съгласие за съвместните действия по отношение на България и останалите малки сателити на Нацистка Германия. Преди заминаването на американската делегация, представителите на САЩ водят още един разговор с Молотов (по отношение на България и значението на термина „безусловна капитулация“ (договорен от Съюзниците в Техеран месец по-рано – б.а.). Според американската кореспонденция, текстът е както следва:

По време на личният ми разговор насаме с Молотов на 31 декември [1943 г.], той, по своя инициатива, повдигна въпроса за значението на термина „безусловна капитулация“ що се отнася до отделните държави-сателити [на Нацистка Германия] и дали разполагам с информация каква е нашата [на САЩ] нагласа по въпроса. Казах му че нямам никаква отделна информация освен тази, изразена от ген. Донован по време на разговорът им, касаещ България. Казах му че и двамата сме чели статията в „Правда“ от 27 декември, касаеща България, публикувана след нашите разговори (обобщена в нашето комюнике номер 2333, 27 декември) и че сме поразени** от сходството във възгледите, изразени в статията с тези, изказани от ген. Донован [по време на разговорите на 23 декември]. В отговор на мое запитване, Молотов посочи че като цяло е съгласен със съдържанието на статията.

Споделих му, че ген. Донован планира да обсъди въпроса подробно с президента [Франклин Д. Рузвелт] след завръщането ни [в САЩ], а междувременно се надявахме, че Молотов може да ни предложи някакъв съвет в създалата се ситуация с оглед на дипломатическите взаимоотношения на СССР с България [отношения, които не са прекъсвани към този момент – б.а.]. Той ми отговори, че се още нямат достатъчно информация за да излязат с готово заключение и че все още работят по въпроса. Единственото му изрично предложение беше, че за тях [Съветите] продължаването на бомбардировките в България е от изключително значение, тъй като по този начин, българите биха станали по-сговорчиви…

Разбира се, по-интензивните съюзническите бомбардировки започват три месеца по-рано и са свързани с договорените още на срещатa в Казабланка между САЩ и Великобритания действия по операция Point Blank. Ключовото в случая е да се отбележи, че СССР съвсем не е бил неволен зрител на съюзническото разрушение, което впрочем се активизира след срещата между Донован и Молотов за да достигне пика си през март-април 1944 г.

През първите четири месеца на 1944 г. съветската дипломация ловко маневрира спрямо съюзниците по отношение на България, която към момента не е във война с СССР. Молотов защитава тезата, че за всяка отделна държава-сателит трябва да се издействат самостоятелни условия за подписване на мир, съобразени с моментната ситуация, така, както се случва с Финландия. Това дава на СССР възможност да диктува условията изпод дулата на своите оръдия. Франклин Рузвелт е непреклонен в настояването си за „безусловна капитулация“, която да предаде контрола на всяка една от държавите под пълната юрисдикция на всички Съюзници и така се гарантира съвместното прилагане на мирните условия, договорени между Вашингтон, Лондон и Москва. Британците лавират между двете държави, съгласявайки се по-скоро със съветската позиция. Това се вижда ясно от меморандум, изготвен на 18 април, 1944 г., в който Великобритания ясно заявява своите директни и индиректни интереси на Балканите и Югоизточна Европа. Британците задават три неотменими приоритета – съвместна окупация и администрация на Австрия; окупация на Додеканезите и следвоенно решаване на териториалната им принадлежност; Установяване и дефиниране на окупирането на Гърция от минимален възможен британски контингент, който да съдейства за следвоенното преструктуриране на страната и нормализиране на живота в нея. Извън тези три точки, за британците има и четири „пожелателни“ пункта, един от които пряко касае позицията им за България:

(5) България – Ако България успее да се споразумее със Съюзниците и застане на тяхна страна преди края на войната, не може и дума да става за следвоенна окупация на страната. Ако това не се случи, е без всякакво съмнение, че руснаците ще получат по-значителен дял от окупацията на страната, въпреки че в момента те не се намират в състояние на война с България. Нашият интерес е свързан с недопускане на съветското влияние в посока Проливите и Средиземно море. По тази причина се предлага че освен задължителното британско участие в каква да е контролна структура на Съюзниците в България, в страната трябва да бъде изпратен британски военен контингент: а) за да „развее знамето“, участвайки във каква да е окупационна структура; б) за да демонстрира британските интереси в региона; и в) за да гарантира изтеглянето на българските войски от Гърция и Югославия и да гарантира че няма да има повторно окупиране на онези земи, които сега се намират под български контрол. И дума не може да става за каква и да е британска окупация без съглашение с руснаците…

Както е видно, половин година преди т.нар. Нощ на салфетките“, Великобритания вече е била съвсем на ясно със съветските стремежи за влияние на Балканите (приемайки ги в голямата им част – б.а.) и до голяма степен е изключвала България като вече прибавена в сферата на СССР държава. Де факто, четири месеца преди обявяването на война от СССР на България, в Лондон това е разглеждано като въпрос на време, а не на вероятност.

САЩ също потвърждават пълното предаване на България (заедно с Румъния и Унгария) на СССР в началото на м. юни, 1944 г. В телеграма на Държавният секретар от 2-ри юни, 1944 г. се посочва:

…не се предвижда никаква англо-американска експедиция да навлиза в България преди нейната капитулация, и тъй като нямаме никакъв ангажимент към нейното цивилно администриране, всякакви планове трябва да се отнесат за периода след изтеглянето на германските войски, без изискване за участие на американски военнослужещи…

Това положение се потвърждава с нов меморандум на 28 август (денят в който България обявява неутралитет – б.а.), в който се заявява, че САЩ няма да участват с войски в окупирането на България и Румъния, но се потвърждава, че УСС разполага със специални екипи за разузнаване и особени операции, готови да бъдат използвани на територията на двете държави. Пет дни по-късно, САЩ заявяват, че позицията им спрямо България и Румъния ще остане непроменена, докато двете държави не приемат окончателно условията за примирие, заложени от Съюзниците. На 5 септември, 1944 г., влизайки в процес на приемане на тези условия, България скъсва дипломатически отношения с Германия.

За да си гарантира дяла от балканската плячка, предложен от САЩ и Великобритания и да изпревари подписването на примирие между София и Съюзниците, СССР използва своите политически агенти в София – т. нар. Отечествен фронт и посредством връзките им с министъра на войната издейства забавяне на обявяването на война от България на Германия за 9 септември, което дава възможност на Червената армия да се задейства и след обявяване на война на 5-ти септември, на 8-ми да започне окупация на България.

Забележка:

* Статията на Георги Димитров за „Правда“ дава мимоходом едно интересно уточнение – там се споменава за акциите на над 20 000 войници и жандармеристи срещу партизанското движение, чиято численост Г. Димитров определя на няколко хиляди бойци. Тази оценка, изказана по повод разширяването на партизанското движение ярко контрастира с концепцията за масова народна съпротива, която се оценява на над 50 000 души в историографията на НРБ, като има споменавания и за 30 000 партизани и 200 000 ятаци. Далеч по-реалистична оценка дават преброяванията през октомври, 1945 г., когато общия брой на партизаните, участвали в преврата на 9-ти септември, 1944г. се оценява на не повече от 7 000 души.

** Статията на Димитров се основава изцяло на преразказ на американската позиция, с ясната цел СССР да използва този уж независим текст на българския комунист, за да покаже колко сходна всъщност е позицията на САЩ и Съюза относно България. Принципно Димитров не би трябвало да е имал достъп до съдържанието на съветско-американските разговори, но е повече от очевидно, че такъв достъп му е нарочно осигурен от съветите – и дума не може да става за случаен „теч“ на информация.