На 23-ти декември, 1943 г., ген. майор Уилям Донован, командир на Управление на Стратегическите Служби (OSS – предшественик на ЦРУ – б.а.), пристига за среща с външния министър на СССР Вячеслав Молотов. Двамата на дълго и широко обсъждат отношението на Съюзниците към България. Четири дни по-късно, на страниците на в. „Правда“ се появява статия от Георги Димитров, в която се разказва за кризата в България* (Г.Д. така и не обяснява каква точно е тя, освен че е повсеместна – б.а.). Молотов и Донован постигат пълно съгласие за съвместните действия по отношение на България и останалите малки сателити на Нацистка Германия. Преди заминаването на американската делегация, представителите на САЩ водят още един разговор с Молотов (по отношение на България и значението на термина „безусловна капитулация“ (договорен от Съюзниците в Техеран месец по-рано – б.а.). Според американската кореспонденция, текстът е както следва:

Разбира се, по-интензивните съюзническите бомбардировки започват три месеца по-рано и са свързани с договорените още на срещатa в Казабланка между САЩ и Великобритания действия по операция Point Blank. Ключовото в случая е да се отбележи, че СССР съвсем не е бил неволен зрител на съюзническото разрушение, което впрочем се активизира след срещата между Донован и Молотов за да достигне пика си през март-април 1944 г.

През първите четири месеца на 1944 г. съветската дипломация ловко маневрира спрямо съюзниците по отношение на България, която към момента не е във война с СССР. Молотов защитава тезата, че за всяка отделна държава-сателит трябва да се издействат самостоятелни условия за подписване на мир, съобразени с моментната ситуация, така, както се случва с Финландия. Това дава на СССР възможност да диктува условията изпод дулата на своите оръдия. Франклин Рузвелт е непреклонен в настояването си за „безусловна капитулация“, която да предаде контрола на всяка една от държавите под пълната юрисдикция на всички Съюзници и така се гарантира съвместното прилагане на мирните условия, договорени между Вашингтон, Лондон и Москва. Британците лавират между двете държави, съгласявайки се по-скоро със съветската позиция. Това се вижда ясно от меморандум, изготвен на 18 април, 1944 г., в който Великобритания ясно заявява своите директни и индиректни интереси на Балканите и Югоизточна Европа. Британците задават три неотменими приоритета – съвместна окупация и администрация на Австрия; окупация на Додеканезите и следвоенно решаване на териториалната им принадлежност; Установяване и дефиниране на окупирането на Гърция от минимален възможен британски контингент, който да съдейства за следвоенното преструктуриране на страната и нормализиране на живота в нея. Извън тези три точки, за британците има и четири „пожелателни“ пункта, един от които пряко касае позицията им за България:

Както е видно, половин година преди т.нар. Нощ на салфетките“, Великобритания вече е била съвсем на ясно със съветските стремежи за влияние на Балканите (приемайки ги в голямата им част – б.а.) и до голяма степен е изключвала България като вече прибавена в сферата на СССР държава. Де факто, четири месеца преди обявяването на война от СССР на България, в Лондон това е разглеждано като въпрос на време, а не на вероятност.

САЩ също потвърждават пълното предаване на България (заедно с Румъния и Унгария) на СССР в началото на м. юни, 1944 г. В телеграма на Държавният секретар от 2-ри юни, 1944 г. се посочва:

Това положение се потвърждава с нов меморандум на 28 август (денят в който България обявява неутралитет – б.а.), в който се заявява, че САЩ няма да участват с войски в окупирането на България и Румъния, но се потвърждава, че УСС разполага със специални екипи за разузнаване и особени операции, готови да бъдат използвани на територията на двете държави. Пет дни по-късно, САЩ заявяват, че позицията им спрямо България и Румъния ще остане непроменена, докато двете държави не приемат окончателно условията за примирие, заложени от Съюзниците. На 5 септември, 1944 г., влизайки в процес на приемане на тези условия, България скъсва дипломатически отношения с Германия.

За да си гарантира дяла от балканската плячка, предложен от САЩ и Великобритания и да изпревари подписването на примирие между София и Съюзниците, СССР използва своите политически агенти в София – т. нар. Отечествен фронт и посредством връзките им с министъра на войната издейства забавяне на обявяването на война от България на Германия за 9 септември, което дава възможност на Червената армия да се задейства и след обявяване на война на 5-ти септември, на 8-ми да започне окупация на България.

Забележка:

* Статията на Георги Димитров за „Правда“ дава мимоходом едно интересно уточнение – там се споменава за акциите на над 20 000 войници и жандармеристи срещу партизанското движение, чиято численост Г. Димитров определя на няколко хиляди бойци. Тази оценка, изказана по повод разширяването на партизанското движение ярко контрастира с концепцията за масова народна съпротива, която се оценява на над 50 000 души в историографията на НРБ, като има споменавания и за 30 000 партизани и 200 000 ятаци. Далеч по-реалистична оценка дават преброяванията през октомври, 1945 г., когато общия брой на партизаните, участвали в преврата на 9-ти септември, 1944г. се оценява на не повече от 7 000 души.

** Статията на Димитров се основава изцяло на преразказ на американската позиция, с ясната цел СССР да използва този уж независим текст на българския комунист, за да покаже колко сходна всъщност е позицията на САЩ и Съюза относно България. Принципно Димитров не би трябвало да е имал достъп до съдържанието на съветско-американските разговори, но е повече от очевидно, че такъв достъп му е нарочно осигурен от съветите – и дума не може да става за случаен „теч“ на информация.