Постъпва на служба в Кралския флот на 13 години, а на 19 вече претърпява първото си корабокрушение – от 350 души екипаж, край бурните брегове на нос Добра Надежда оцеляват само той и още 41 души, след като щормът блъска кораба им в скали и рифове в продължение на няколко часа.
Две години по-късно, вече с чин лейтенант, Несбит превзема, начело на едва 30 души, датски линеен кораб по време на прочутата битка при Копенхаген (1801г.). През 1803 г., след като преди това е отстранен от служба заради дръзко поведение към висшестоящ офицер, Несбит се завръща като доброволец и заминава за Хаити. Там участва в блокадата на две френски крепости. При опит за пробиване на британската блокада, един френски кораб се разбива в скали край брега. Уилоуби достига до кораба, поема командването му, спасява 900-членния екипаж и дори успява да подкара кораба и да го върне обратно към острова.
Година по-късно, Несбит командва предна артилерийска позиция по време на обсадата на холандския форт Пискадеро на о. Кюрасао. За да насърчи хората си, притиснати от вражеските батареи, Несбит слага маса и стол пред своята позиция и обядва там всеки ден по време на бомбардировките. Не е улучен нито веднъж, а единственият път, в който друг офицер сяда на мястото му, човекът бива пометен от гюле, което унищожава и масата. Освен начело на батареите, Уилоуби се прочува и по време на щурма на Пискадера, който води лично. В края на кампанията на Кюрасао и изтеглянето на британския контингент, Несбит получава честта да е последният войник, качил се на палубите.
През 1810 г., Несбит участва в битката при Големия пристан на о. Мавриций. Корабът му Нереида е повреден и пленен, а самият Уилоуби е тежко ранен. Французите го отнасят в лазарета, където британския офицер е лекуван легло до легло с командира на френската ескадра – адмирал Ги Виктор Дюпри.
След като се възстановява, Уилоуби се завръща в Англия. Там, лекарска колегия прави инспекция (нещо като ТЕЛК – б.а.) на понесените рани и с оглед загубеното ляво око и другите му рани – „равни по стойност на загуба на крайник“, му отпуска пенсия в размер 300 лири, коригирана през 1815 г. на 500 лири.
Несбит обаче не седи мирно и заминава за Русия. Там се записва в руската армия по време на похода на Великата армия на Наполеон. Сражава се в редиците с чин полковник и е раняван многократно в боеве с французите. По време на битката при Лайпциг, едната му ръка е раздробена от гюле. За проявената храброст в последствие е награден с пожизнена пенсия от император Александър I.
През 1818 г., Уилоуби се връща на служба в британския флот, а през 1825 г. е посветен в рицарство от крал Джордж IV. Любопитното е, че той е посвещаван в рицарство два пъти, тъй като през 1832г., крал Уилям IV, с когото са близки приятели, повторно извършва церемонията.
Умира през 1849 г. В годишния регистър на загиналите офицери е записано: „Той бе раняван от гюле 11 пъти, 3 пъти от шрапнели, има порезни рани на всеки свой крайник, нанасяни със саби и томахавки, лицето му бе обезобразено при експлозия на барутен погреб, загуби и окото си, част от врата и челюстта, а при Лайпциг гюле раздроби едната му ръка. “ С оглед на многобройните си наранявания, често е наричан „Неразрушимия“.

Един от на легендарните отпори в историята – френският пъководец Пиер Тераил, сеньор на Баяр защитава сам моста на р. Гариляно (1503г.) срещу 200 испански войници и конници, прикривайки отстъплението на победените френски части. Още по-забележителното е, че Пиер оцелява в сражението и успешно се изтегля заедно с армията. Това, оказва се, не е единствения подвиг на френския ренесансов супермен.

Роден е в шато Баяр, в Дофине през 1473 г. Родът му е относително дребен за стандартите на френската аристокрация, но със старо потекло. Всички глави на рода Баяр от началото на XIII век насетне се сражават и загиват в битка в името на френската корона. Същото се случва и с бащата на Пиер. Още момче, Баяр е зачислен като паж при херцог Карло Савойски, където служи до смъртта на херцога през 1490г. В последствие става паж на Луи Люксембургски, сеньор на Лини. Млад, благоприличен и едновременно с това с изключителна физика, Баяр набързо става любимец в двора на сеньора, печелейки и редица турнири. Първата му кампания е през 1494 г., когато е на 21. Това, което французите, потеглящи към Неапол не знаели, е че походът щял да се превърне в Първата италианска война (1494-98г.) и да постави анчалото на конфликт между Франция и Испания, който щял да продължи до 1559г. През 1495 г., Баяр печели рицарските си шпори на бойното поле при Форново, след като атакува противников отряд и пленява знамето им. Преди да получи шпорите обаче, все още във вихъра на битката, Баяр се втурва да преследва разбития от него отряд и сам влиза през портите на Милано, гонейки италианците по петите. Естествено, младежът е заловен и изправен пред херцог Людовико Сфорца. След кратък разговор, херцогът заповядва Баярд да бъде пуснат на свобода, без да се изисква откуп за него – жест, който е рядък прецедент в тогавашната епоха. В началото на XVI век, след кратка пауза в италианските войни, Франция отново изпраща армиите си на югоизток. При едно от първите сражения през 1502 г., Баяр е сериозно ранен в битка, но продължава да участва в похода.

На следващата година, едва възстановил се от раната, Баяр участва в легендарната битка при Гариляно за която стана дума по-горе. Втората италианска война завършва година по-късно и Баяр си взема нужната почивка, но само до 1508 г., когато Луи XII отново решава да нахлуе в Италия. Генуа, която до тогава е васал на Франция, решава да се отметне от клетвите си. Луи повежда войските си в поход и поставя Баяр начело на легендарните тежки конници – жандармите. В тази си позиция, Пиер лично застава на върха на клина, който атакува разположената на укрепен хълм генуезка позиция. Изкачвайки хълма под дъжд от стрели, Баяр, следван от останалите конници, се врязва във вражеската стена от копия и я помита, печелейки в рамките на минути цялото сраженеи. В последствие при триумфалното влизане в Генуа му е отредено мястото веднага след краля. Година по-късно, на свои разноски организира подразделение от конници и пехотинци. Лично се занимава с обучението и дисциплината на пехотата и в битката при Анядело (1509г.), пехотинците на Баяр отстъпват по качество само на швейцарците. Същата година за кратко е поставен начело на френския гарнизон във Ферара, където бързо привлича вниманието на една от най-импозантните дами на епохата – Лукреция Борджия. Година по-късно, по време на друг поход в Италия, Баяр се връща за кратка визита при нея, придружаван от другия легендарен френски ренесансов рицар – Гастон дьо Фоа. През 1511 г., Франция прекратява съюза си с Папството и войските на папата започват да се сражават с частите на Баяр около Ферара. В поредица от боеве, Пиер отново доказва бойното си майсторство, като в един случай за малко да успее да плени самия папа Юлий II, който обичал лично да води войските си. Заради този случай, папата го отлъчва от църквата.

Това по никакъв начин не му пречи да води рицарския контингент по време на обсадата на Бреша (1512 г.) Баяр е на върха на клина, който атакува градските стени. Няколко последователни щурма са отбити, но Пиер отново организира мъжете около себе си и винаги пръв влиза в съприкосновение с врага. Получава тежка рана в бедрото, но не прекъсва битката, разбива бранителите и пръв влиза в крепостта. Още същата година се сражава в битката при Равена, където ръководи атакана френската конница, разбила испанската кавалерия. В самия край на битката, Гастон Фоа, начело на едва 15 души, атакува отстъпваща с брой испанска пехотна част, но е убит. Същата част преминава покрай завръщащият се от преследването Баяр минути по-късно. Пиер, който нямал достатъчно хора около себе си, решава да не ги атакува. Ако знаеше, че същите те са убили най-добрият му приятел, вероятно щеше да ги нападне сам. Смъртта на Фоа е много тежък удар за Баяр и той прекарва следващите седмици в траур. На следващата година, Баяр командва кавалерийско подразделение в Битката на шпорите. Частта му е обкръжена от по-многочислените сили на Хенри VIII и император Максимилиан. Въпреки това, в типично свой стил, Баяр слиза от коня си, приближава се до един английски рицар, седнал да си почине недалеч от френската позиция и го пленява, след което се предава на същия човек. Баяр е отведен при английския крал, който е толкова впечатлен от своя опонент, че заповядва да го освободят без да плаща откуп, само срещу думата на Пиер, че в следващите седмици няма да участва в сражения. Баяр, разбира се, удържа на думата си.

През 1515 г., при възкачването на Франсоа I на трона, Пиер Баяр е издигнат в ранг лейтенант-генерал на Дофине. Новият му пост веднага е изпитан в битката при Мариняно, в която френско-венецианските войски се сражават срещу херцога на Милано, подкрепен от легендарната швейцарска пехота. Швейцарците вече са разбивали не една или две рицарски атаки, но никога до сега не са нападани от Баяр. Той повежда жандармите в галоп, вклинява се в легендарните карета на планинците и ги разбива, защитавайки в хода на битката живота на крал Франсоа, който се бие в челните редици. След победата, Пиер Баяр посвещава Франсоа в рицарство на самото бойно поле.
През 1521 г., между Франсоа и император Карл V избухва поредната италианска война. Баяр е поставен начело на контингент от 1000 бойци, които трябва да пазят градчето Мециер, разположено южно от Орлеан. Градът няма особени защитни съръжения, тъй като е в централна Франция. Задачата на Баяр е да задържи 35 000-на имперска армия достатъчно дълго, че Франсоа да събере своите войски в Париж. Баяр задържа града в продължение на шест седмична тежка обсада, която приключва с изтеглянето на вражеските сили. За подвига си, Баяр е удостоен от краля с най-висшето военно отличие и в присъединен към ордена Сен Мишел. В добавка му е дадена лична стотна от жандарми – право, което до този момент се полага само на т.нар. принцове на кръвта (членовете на кралския род).
Три години по-късно, Баяр е изпратен да спаси разбитите френски войски в Северна Италия и той лично ръководи отбраната на ариергард по време на битката при р. Сесиа. Пирер, както обикновено, се сражава в челните редици. Денят е 30 април, 1524 г. Изстрел на испанска аркебуза постига това, което стотици мечове не успяват. Смъртоносно ранен, плененият Баяр е положен пред командната позиция на белгиеца Шарл дьо Ланоа, който командва испанско-австрийските сили заедно със стария приятел на Баяр – Шарл дьо Бурбон, братовчед на френския крал, преминал на испанска служба. Бурбон се навежда към него и искрено опечален казва: „Сеньор дьо Баяр, за мен е истинска трагедия че ви виждам в такова състояние!“ С последния си дъх, Пиер му отвръща „Не скърбете за мен монсеньор, аз загивам така, както би трябвало да умре всеки честен мъж – изпълнявайки дълга си. Но аз скърбя за вас, който се борите срещу своята страна, своя крал и клетвите, които сте положил.“
Тялото му е предадено на войниците му и той е погребан в градчето Сен Мартен д’Ер. През 1822 г., останките му са препогребани в църквата Сен Андре в Гренобъл. Съвременниците му често го ласкаели, наричайки го в негово присъствие „рицар най-безгрешен и безстрашен“, на което Пиер отвръщал, че предпочита простичкото „добрият рицар Баяр“.

На 23-ти декември, 1943 г., ген. майор Уилям Донован, командир на Управление на Стратегическите Служби (OSS – предшественик на ЦРУ – б.а.), пристига за среща с външния министър на СССР Вячеслав Молотов. Двамата на дълго и широко обсъждат отношението на Съюзниците към България. Четири дни по-късно, на страниците на в. „Правда“ се появява статия от Георги Димитров, в която се разказва за кризата в България* (Г.Д. така и не обяснява каква точно е тя, освен че е повсеместна – б.а.). Молотов и Донован постигат пълно съгласие за съвместните действия по отношение на България и останалите малки сателити на Нацистка Германия. Преди заминаването на американската делегация, представителите на САЩ водят още един разговор с Молотов (по отношение на България и значението на термина „безусловна капитулация“ (договорен от Съюзниците в Техеран месец по-рано – б.а.). Според американската кореспонденция, текстът е както следва:

Разбира се, по-интензивните съюзническите бомбардировки започват три месеца по-рано и са свързани с договорените още на срещатa в Казабланка между САЩ и Великобритания действия по операция Point Blank. Ключовото в случая е да се отбележи, че СССР съвсем не е бил неволен зрител на съюзническото разрушение, което впрочем се активизира след срещата между Донован и Молотов за да достигне пика си през март-април 1944 г.

През първите четири месеца на 1944 г. съветската дипломация ловко маневрира спрямо съюзниците по отношение на България, която към момента не е във война с СССР. Молотов защитава тезата, че за всяка отделна държава-сателит трябва да се издействат самостоятелни условия за подписване на мир, съобразени с моментната ситуация, така, както се случва с Финландия. Това дава на СССР възможност да диктува условията изпод дулата на своите оръдия. Франклин Рузвелт е непреклонен в настояването си за „безусловна капитулация“, която да предаде контрола на всяка една от държавите под пълната юрисдикция на всички Съюзници и така се гарантира съвместното прилагане на мирните условия, договорени между Вашингтон, Лондон и Москва. Британците лавират между двете държави, съгласявайки се по-скоро със съветската позиция. Това се вижда ясно от меморандум, изготвен на 18 април, 1944 г., в който Великобритания ясно заявява своите директни и индиректни интереси на Балканите и Югоизточна Европа. Британците задават три неотменими приоритета – съвместна окупация и администрация на Австрия; окупация на Додеканезите и следвоенно решаване на териториалната им принадлежност; Установяване и дефиниране на окупирането на Гърция от минимален възможен британски контингент, който да съдейства за следвоенното преструктуриране на страната и нормализиране на живота в нея. Извън тези три точки, за британците има и четири „пожелателни“ пункта, един от които пряко касае позицията им за България:

Както е видно, половин година преди т.нар. Нощ на салфетките“, Великобритания вече е била съвсем на ясно със съветските стремежи за влияние на Балканите (приемайки ги в голямата им част – б.а.) и до голяма степен е изключвала България като вече прибавена в сферата на СССР държава. Де факто, четири месеца преди обявяването на война от СССР на България, в Лондон това е разглеждано като въпрос на време, а не на вероятност.

САЩ също потвърждават пълното предаване на България (заедно с Румъния и Унгария) на СССР в началото на м. юни, 1944 г. В телеграма на Държавният секретар от 2-ри юни, 1944 г. се посочва:

Това положение се потвърждава с нов меморандум на 28 август (денят в който България обявява неутралитет – б.а.), в който се заявява, че САЩ няма да участват с войски в окупирането на България и Румъния, но се потвърждава, че УСС разполага със специални екипи за разузнаване и особени операции, готови да бъдат използвани на територията на двете държави. Пет дни по-късно, САЩ заявяват, че позицията им спрямо България и Румъния ще остане непроменена, докато двете държави не приемат окончателно условията за примирие, заложени от Съюзниците. На 5 септември, 1944 г., влизайки в процес на приемане на тези условия, България скъсва дипломатически отношения с Германия.

За да си гарантира дяла от балканската плячка, предложен от САЩ и Великобритания и да изпревари подписването на примирие между София и Съюзниците, СССР използва своите политически агенти в София – т. нар. Отечествен фронт и посредством връзките им с министъра на войната издейства забавяне на обявяването на война от България на Германия за 9 септември, което дава възможност на Червената армия да се задейства и след обявяване на война на 5-ти септември, на 8-ми да започне окупация на България.

Забележка:

* Статията на Георги Димитров за „Правда“ дава мимоходом едно интересно уточнение – там се споменава за акциите на над 20 000 войници и жандармеристи срещу партизанското движение, чиято численост Г. Димитров определя на няколко хиляди бойци. Тази оценка, изказана по повод разширяването на партизанското движение ярко контрастира с концепцията за масова народна съпротива, която се оценява на над 50 000 души в историографията на НРБ, като има споменавания и за 30 000 партизани и 200 000 ятаци. Далеч по-реалистична оценка дават преброяванията през октомври, 1945 г., когато общия брой на партизаните, участвали в преврата на 9-ти септември, 1944г. се оценява на не повече от 7 000 души.

** Статията на Димитров се основава изцяло на преразказ на американската позиция, с ясната цел СССР да използва този уж независим текст на българския комунист, за да покаже колко сходна всъщност е позицията на САЩ и Съюза относно България. Принципно Димитров не би трябвало да е имал достъп до съдържанието на съветско-американските разговори, но е повече от очевидно, че такъв достъп му е нарочно осигурен от съветите – и дума не може да става за случаен „теч“ на информация.